Пътят до упадъка и деградацията

Сега, повече от двадесет години след знаменития пленум на ЦК на БКП, проведен на 10.ХI.1989 г., е време да погледнем по нов начин на събитията от последните месеци на 1989-а и на случилото се след тях, за да осмислим причините за днешните ни неблагополучия и връзката им с тях. Историята изисква отрезвение и задълбоченост, а не повърхностна публицистика и повтаряне на предъвквани тези и съмнителни истини.
Свалянето на Тодор Живков отпуши народното недоволство и отвори пътя на социално-политическата и икономическата революция, чрез която се извърши радикалната смяна на системата. В България се установи капитализъм. Но времето след революцията не е започване съвсем отначало. Напротив, то е продължение и доизграждане на всичко, което само привидно изглежда, че е разрушено и отпратено в историята. Историческият опит тегне върху революцията и нейните последици.
Но защо все пак едно вътрешнопартийно събитие бе последвано от толкова неочаквани и нежелани за неговите автори действия?

Имаше ли други възможности и варианти

Или и последиците бяха предвидени и съзнателно се вървеше към тях?
Свалянето на Тодор Живков бе завършекът на един дълъг процес на реформиране на социализма. Този процес започва още от втората половина на 60-те години на ХХ в., набира скорост през 70-те и достига апогея си в края на 80-те. Той преминава през различни етапи, като променя своята интензивност, идейна и практическа основа. Самият Живков и цялото партийно-държавно ръководство осъзнават неефективността на икономиката и последиците от нейното мудно развитие за жизненото равнище и разколебаването в идеите на социализма. Но нито една от предприетите реформи, насочени към възстановяване на стоково-паричния характер на социализма и интензифицирането на стопанската дейност, не дава желаните резултати. Много от причините са свързани с цялостното състояние на системата и особено с нейната изостаналост от научно-техническия прогрес. Не се въвеждат нови технологии, защото икономическите субекти и държавата като цяло нямат интерес и подтик да го правят. Западният капитализъм върви напред, а социализмът тревожно и опасно изостава. Всички го виждат, стараят се да намерят решение, но нищо практически не се получава.
Да, през това време постоянно се търсят пътища за преодоляване на изоставането. И интелигенцията е тази, която е най-активна. Тя изразява всеобщото недоволство и предупреждава, че разминаването между думи и дела, между идеи и реализация не вещае нищо добро.
Къде обаче се търси изходът и каква точно промяна в социализма се иска? Тук, в тази социална прослойка, наречена интелигенция, е съсредоточена реалната опозиция на системата, макар проявленията й да са по-скоро пасивни, изразяващи се в неверие и недоверие, в разпространение на вицове и борби вътре в отделните творчески и научни гилдии. Но вътре във властта - и то на високите етажи в партийната и държавната йерархия, както свидетелстват спомени на тогавашни ръководители (напр. Л. Левчев в "Панихида за мъртвото време"), се предприемат стъпки за промяна поне в отделни елементи на модела, а след това и на същността на държавата, обществото и системата. За тях най-важното е

България "да се отвори" към света

и да започне да играе активна роля в него. За целта обаче е необходимо да се покаже, че тя не се управлява от марксисти-догматици, а от нов тип хора с европейски виждания, широко скроени и отнасящи се със симпатия към европейските ценности. Тези хора виждат неспособността на системата и затова започват да прокарват мост към капитализма. Сред тях е популярна теорията за конвергенцията, проповядваща сливането на двете системи, като в него се взима доброто и от едната, и от другата. Така ще се получи някакъв нов, много по-добър свят, който ще съществува "по законите на красотата", ще се стимулира производството на блага, но на икономиката ще се придаде социална насоченост, т.е. тя ще работи за хората, а не за капиталиста. Формално и видимо тази теория се отрича и громи яростно, но по същество се следва уверено и неотклонно - колкото и трудно да е в тогавашната политическа обстановка. А и реакцията на СССР и КПСС е определено негативна. Но самата тя е несъстоятелна, твърде механична и неотчитаща непримиримостта и несъвместимостта на два типа общества, построени върху принципно различни идеологии и обслужващи различни класи и съсловия.
Другата посока, в която се върви, е към източните религии, езотериката, агни-йога, учението на дъновизма, мистицизма на Рьорих, но не и към православието. И което е най-учудващо и необяснимо - не и към марксизма. В мистичните учения се търси подходящата идеологическа основа на промяната, върху която българският свят да се сближи с другите народи и държави. Очевидно марксизмът изглежда в очите на тези хора неспособен да съюзява и организира, че дори е пречка за създаването на "общия европейски дом", както ще го нарече по-късно Горбачов. А уж тези хора са марксисти, изучават и преподават тази философия и идеология, кълнат се в нея и обещават да построят социализма.
Сериозните икономически трудности и особено острата криза, която България преживява от края на 70-те години, когато от пазара изчезват основни стоки и когато започва кризата с електричеството, довеждат до нарастване на недоволството и до отричането на социализма като система, която може да осигури условия за нормален живот. Капитализмът за голяма част от интелигенцията е единствената алтернатива. "Там" живеят добре, защото капитализмът е способен да даде на хората блага, а "тук" сме зле, понеже социализмът ни лишава от елементарните условия на бита. И още: социализмът (за разлика от капитализма!?) не позволява свобода на словото.
Голямото недоволство обаче е от

двойствените критерии за морал

прилагани за различни случаи и личности. За едни е позволено всичко, за други - нищо не е разрешено. Утвърдените морални критерии и норми не побират живия човек, оценяват го едностранчиво и невярно, умъртвяват самия живот. Забраните регулират поведението и затова забраненото е сладко и примамливо. Съпротивата срещу непозволената свобода се изразява в бягството към въпросната езотерика, а литературата и изкуствата съсредоточават вниманието си към т.нар. "отрицателен герой", за да отхвърлят живота по правила и да позволят личността сама да решава каква да е и как да живее. Този "естетически" протест е също толкова объркан, колкото и идеологията. Но оказва съществено влияние върху обществените настроения.
Никак не е случайно, че именно по това време се засилва интересът към историята. Честването на 1300-годишнината от образуването на първата българска държава получи и лек "дисидентски" привкус. То имаше за цел и да покаже на Съветския съюз, че нашата древност ни поставя в особено положение и че ние имаме право на по-специално място в системата и сме готови да го отстояваме. Апологията на средновековната ни държава трябваше да покаже още, че страната ни е място на древни религии и цивилизации и именно поради смешението им е бил възможен нейният възход и военно-политическо могъщество. Т.е. отстоява се своеобразен идеологически политеизъм. Интересът към Възраждането пък е демонстрация на българската воля за свобода и независимост, която ще се прояви и в актуалната обстановка, ако го изисква необходимостта. Но всичко това не само не реформира ползотворно системата, а още повече я натоварва, изтощава и обрича на скорошна гибел.
Колкото повече наближава краят на ХХ в., толкова повече нарастват скепсисът и отрицателното отношение към социализма като жизнена и социално устойчива система, способна да осигури условия за развитието на човешката личност и за подобряване на нейния бит. Алтернативата за поразеното вече политическо и идейно съзнание на българите все повече и повече е капитализмът. Въпреки усилията на пропагандно-идеологическата машина да омаловажава проблемите и да се опитва да внушава, че трудностите са временни и че държавата ни е във възход и скоро ще излезе от кризата. Но и пропагандата се прави лошо. Толкова лошо, че на бялото се казва черно и искат да й повярват.
Объркването е пълно, а идейният хаос - навсякъде. "Реформаторите" така и не предлагат премислена идейна алтернатива. Страшното е, че

нацията няма духовен водач

Няма и мозъчен център, който да улавя и формулира новите идеи. Общественото съзнание се лута между отдавна познати, изтъркани и непродуктивни обществено-политически идеи. Обществото изпада в униние и безплодие. Липсват факторите, които да го мобилизират и поведат.
В края на 70-те години е очевиден идейният и нравствен упадък. Обществото знае какво не му харесва, но не вижда онова, което му е необходимо, а още повече - не знае как да го постигне и не са се появили хората, които да го назоват и покажат.
Тук е мястото да кажем, че не само социализмът е в криза и упадък, и че е в навечерието на своето историческо поражение. В криза и упадък навлиза и капитализмът. Той ще спечели студената война, но ще се изправи пред непреодолими изпитания и препятствия, които го доближават до неговия исторически крах.
След картината, която по-горе бе очертана, чудно ли е, че вместо възход и изобилие от блага напълно логично бе 10 ноември да ни донесе още покруси, отчаяния и икономически кризи.
(Следва продължение)