Още към въпроса за "жертвите" и жертвите

През периода 1943-1949 г. семейството ни живееше в намиращата се край Провадия фабрика за производство на сол, в която баща ми бе главен счетоводител. В района на Солницата, както фабриката бе наричана, имаше десетина сгради, в който живееха някои от работещите там. В един от малките блокове бяхме настанени и ние. Непосредствен съсед ни беше семейството на Димитър Чивгънов - делеше ни само една стена.    Чивгънов бе изключително симпатичен, сърдечен и интелигентен среден техник. Беше от Провадия, но намерил добра работа в Солницата и се бе установил в нея заедно със семейството си -  съпруга и две деца. Мило семейство, с което се разбирахме много добре. Хора като хора. Чивгънов работеше, а съпругата му си гледаше малките още деца. Дните протичаха мирно и спокойно.
Един ден обаче - това бе краят на май 1944 г. - в Солницата пристигна конен полицай, който, за наше смайване, арестува Чивгънов. Арестуваха още един работник от Солницата - Петко Шидеров, когото запомних заедно с колелото му - с него той идваше на работа от Провадия. Добър и кротък човек с четири деца.
Арестът на двамата бе изненада, но скоро изненадата бе заменена от изпълнени със страх очаквания. От Провадия и околните села бяха  арестувани общо около 40 души по обвинения, свързани с дейността на нелегалната БРП (к).    От съпругата на Чивгънов започнахме да получаваме новини, които носеха със себе си нарастващ страх и тръпнеща болка. Научихме чрез нея, че арестуваните са жестоко изтезавани. От масата са скачали върху гърдите им, пребивали са ги, прилагали са и други средства за изтръгване на признания, макар че в редица случаи просто не е имало какво да се признава. Ужасът продължава близо месец, след което идва и ужасният край.
Началникът на полицията Аврамов, пред когото стоял някакъв списък, започнал да поставя пред едно или друго име кръстче. Нищо повече освен едно малко кръстче, но се оказва, че това кръстче означавало смърт. Няма съд, няма смъртни присъди. Има кръстчета, поставени от един изверг, приел образа на полицейски началник. На какво точно основание Аврамов е поставял кръстчето, остава неясно, но в два случая то било все пак достатъчно ясно: пред името на Д. Чивгънов и брата на неговата съпруга Христо Илиев, Аврамов поставил кръстче, защото харесал къщата им и решил, поставяйки кръстчето срещу имената им, да си я вземе. И си я взел.
На 15 юни 1944 г., всички, пред чиито имена е имало кръстче, са натоварени на две камионетки, откарани край с. Ганчево и там, завързани един за друг, разстреляни и нахвърляни в един общ гроб. Полицаите претърсват джобовете на убитите и вземат каквото там намерят. На един от убитите режат пръста, за да вземат пръстена му. Дни след това полицейският началник Аврамов щастливо се настанява в къщата на Чивгънов и неговия шурей Христо Илиев.
Но щастието не всякога е дълготрайно. Само след малко повече от два месеца, идва, както се казва, Девети септември.
Помня добре този ден. Бяхме сутринта излезли пред блока - майка ми, съпругата на Чивгънов, децата, и слушахме новините. Новината бе вълнуваща. На власт идва правителството на Отечествения фронт, оглавявано от Кимон Георгиев. Съпругата на Чивгънов захлупи с ръце лицето си и горчиво се разрида. Плачеше от радост, че фашистката власт е съборена, но плачеше и от болка по загубения съпруг и брат. За разстреляните край с. Ганчево бе издигнат  паметник, който всяка година събира стотици хора, поискали да почетат паметта на избитите антифашисти. 
Сега не бива да се питате какво се случи  след Девети септември с началника на полицията   Аврамов и неговите полицаи-палачи. Бяха незабавно арестувани и изправени пред Народния съд в Провадия, провел заседанията си в една зала, изпълнена с черни забрадки. Народният съд  постанови единствено възможната присъда - осъди ги на смърт. Последва разстрелът им.
Но времето обича да си прави шеги, някои от които са не особено приятни. Идва Десети ноември, който бавно и полека започна да връща на власт хората отпреди Девети септември. Пострадали в резултат на започналата на 9 юни гражданска война предявиха своите права. Бяха обявени за "жертви" на комунизма. Някои от тях бяха действително жертви на неоснователни репресии, но наред с тях изпълзяха от дупките си и стотици други, които бяха "жертви" на собствената си престъпна дейност преди Девети септември. Поне половината от така наречените "жертви" на комунизма са хора, понесли справедливо наказание за своите престъпления против човека и човечеството. Възможно ли е генерал Иван Вълков, палачът от Девети юни 1923 г., да се смята за жертва на комунизма? Но и неговото име ще намерите между другите имена,   изписани на намиращия се пред НДК "пантеон" на "жертвите на комунизма".
Паметна плоча с имената на осъдените от Народния съд в Провадия е поставена и на една от стените на общината в Провадия. Те, убийците,  също са обявени за "жертви" на комунизма. Вместо да тънат в срам, техните ближни търсят обществено признание за тях и за самите себе си. Това е непоносимо морално падение.
Искам да попитам, след като ви запознах с избитите преди Девети септември 18 антифашисти и с разстрела на техните убийци след Девети септември, пред кои жертви трябва да се сложат кавичките? Пред имената на 18 разстреляни антифашисти или пред имената на разстреляните от Народния съд техни убийци. Кои са, с други думи, жертвите и кои са "жертвите"?
Искам специално да се обърна към президента на всички българи г-н Росен Плевнелиев, който има навика често да се кланя пред паметника на   някакви "жертви", със следния въпрос: Ако имате случая да отидете до Провадия и до с. Ганчево, Провадийско, пред кой паметен знак, г-н президент, ще се поклоните: пред паметника на разстреляните без съд и присъда 18 антифашисти, или пред паметната плоча на осъдените от Народния съд техни убийци?
Отговорете ми на този въпрос, господин президент, за да измеря действителния ви морален ръст!