Никой не иска да умира

Знаете как става – напрегнатото вслушване в кучешкия лай се сменя с увереността, че лопатарът ще изскочи именно при теб, мощното му движение люлее тръстиката, под всяка стъпка трещят сухите стебла, всеки негов скок изтласква нова порция адреналин в кръвта и постепенно усещаш, как се превръщаш в придатък на пушката, слят с изстрела, погълнат без остатък от устремния бяг на подгоненото животно и майсторлъка да го спреш с един единствен куршум... Забравяш света наоколо, всичко друго избледнява и отстъпва в неразличимата далечина. Остава само той, лопатарът, ти – ловецът, и куршумът между двама ви...
Така беше и в един прекрасен зимен ден преди няколко години в блатистата местност край едно дунавско село – ловците пръснати по държавната дига, в тополите, по края на нивите с прибран вече кукуруз, а ние тримата с Герасим и Михаил – край тръстиките. Лопатарът изскочи при Герчо, той стреля, повтори, животното се завали на една страна и заора с рога в пръстта, кучетата се скупчиха наоколо, сгорещени от преследването... И в този миг някой привика оттатък:
- Какво правите, пребихте човека бе, хора!
Забравихме за поваления елен, втурнахме се натам, откъдето викаха, и заварихме другарите си, заобиколили падналия на земята Мишо, колкото да видим как той угасна в ръцете им. Куршумът на Герчо беше срязал крака му от вътрешната страна на бедрото, и кръвта от разкъсаната артерия буквално за минута попи в земята...
Да разказвам ли по-нататък? За убитите от скръб майка и татко на 35-годишния транспортен инженер, за почернената му без време женица, за двете му момченца на 8 и на 10 годинки, вече сирачета завинаги, за съсипания живот на Герасим, за целия мътен водовъртеж на тази трагедия, разбила само с един изстрел живота на толкова хора...
Оттогава се питам – не ни ли стига това, че по пътищата ни всеки ден загиват повече хора, отколкото в Багдад, че сираците и сакатите от нашата глупост и безотговорност са повече, отколкото останаха от Сръбската война, та се избиваме и ние, ловците – ужким грамотни и съобразителни хора, ловки и пъргави, майстори на стрелбата и преследването, за които тайни в гори и поля, по рътлини и балкани няма? Всяка година някой някого разстрелва в нашите редове, търси нелепи оправдания, измисля какви ли не небивалици, та да нарече простотията  несъобразителност, безотговорността си – случайност, лакомията си – хоби, докато на Мишо кръвта му изтича в земята, светът се мръква за него и за синовете му, за приятелите и за убиеца му, а зад дигата Дунава продължава тихо да тече, безкраен като самия човешки живот...