Личностите никога не могат да победят държавата

Д-р Кръстьо Кръстев

В януарската книга на "Вестник Eвропы" за тая година намираме една колкото обективна, толкова и пълна, и всестранна оценка на историческото развитие на нашето народно просвещение и на днешното негово състояние. Ний ще приведем тук най-напред изцяло думите, изказани от автора на статията, като поясним, че "резултатите", за които е дума в самото начало на цитата, се отнасят до съпоставлението, направено от автора, между грамотността на България и грамотността на съседните ней балкански държави, съпоставление, което показва, че ний стоим в това отношение много по-високо не само от Сърбия и Гърция, но и от Румъния.
...В страната съществуват "в наличност" всички формални условия за най-широка обществена самодеятелност, но с тях никой не се ползва, макар всеки да има под ръка неначенато кътче жива, неотлагаема културна работа. Тая страна има учаща се младеж, която крайно се нуждае от просветно ръководителство, и, от друга страна, многоброен щат учители, професори, литератори, които притежават всичкия нужен за такова ръководителство опит и знание; но всеки от тези два лагера си живее свой собствен живот; между тях няма никаква вътрешна връзка, никакво общение и взаимен интерес.
* * *
Че тая оценка на централната власт - груба и невежествена, като всяка власт, която изхожда от грубата сила и се обляга на нея - е обидна за човешкото достойнство на ония, до които се касае; че е крайно гибелна за едно здраво и прогресивно развитие на народа; че дава един противен, чисто полицейски изглед изобщо на народния живот и като го отбива от естествения път на неговото развитие, го тласка в кривини, из които други народи са се избавили едвам подир вековно тление и с реки кърви, всичко това са истини, много добре познати на нашите читатели.
***
След реализирането на великата освободителна идея, която бе раздвижила и разбудила всичко способно за живот в България, настъпи една колкото естествена, толкова и неизбежна реакция. Патриотическият ентусиазъм отлетя и се замени с трезвото и "разумното" вардение на "доброто име", на спечелената почет, на грубия интерес. Нови всенародни идеали, които да поддържат стария ентусиазъм и да запазят духовете от пълно потъвание в дребнавостите на времето, не се явиха отнийде... Това същото поколение е вече мъртво не защото е изчезнало, не защото е старо, а защото част от него е изгубила всяка вяра, а част е продала душата си на дявола... Бруталността на средствата, с които си служеше властта спрямо непослушните, напомняше ужасите на едвам забравеното тегло и пропъди най-малко за десет години от участие в обществения живот всички ония, които не правят професия от политиката, нито са в оная възраст, която няма на плещите си товар от години, от грижи и от опитност.
...Израсло бе вече и ново поколение, без никакво славно минало, но с толкова по-голяма жажда за славно бъдеще - за кариера, за блясък, за богатства. Хранено в своето грамадно болшинство от зрелището, което представляваше бурният, но безидеен обществен живот на младото княжество, това поколение бе набрало "на лету" външните белези на знатност и образованост. Лишено от всяка по-дълбока култура на ума и на сърцето и от всяка вътрешна потреба за такава култура, както и от ония не особено мощни чувства на хуманност, които оставя общото тегло, но наследило голяма и изтънчена сервилност, това поколение се е хвърляло в борбата с безразсъдството на младостта, и то в ония нейни редове, които най-скоро водят към въжделените негови цели.
***
...Думата ми е за презрението към законите и към човешката личност, за отсъствието на съвест и за явното хищничество спрямо общото. Личният интерес е върховният принцип на държавното управление. Правдата съществува, за да се презира; законите се пишат, за да се тъпчат или да се употребяват за нечестни оръдия. Върховните вожди са или стават въплъщение на нечестие и на недобросъвестност и всеки проповедник на идеали, всеки ратник за правдини се превръща сякаш по чудо в неразумна твар, щом стане активен обществен служител...
Всичко, що има независима и горда душа, всичко, що мисли, всичко, що вижда, що се върши, има спрямо властта у нас немного по-голямо доверие, отколкото спрямо правителството на един турски султан. Но всички тези елементи са разединени и неорганизирани, а властта има грубата сила, има и блясъка, който за тълпата значи повече и от силата. Следствието на всичко това е, че нито в един конфликт - откак България съществува и до днес - личността не е бивала победителка над държавата. И не само отделната личност, но и никоя група лица, никоя корпорация. Най-прясното доказателство за това е разгромът на Учителския съюз. Но нека не мисли читателят, че фактите от тоя род имат за причина само бруталната и насилническа намеса на управляющите. Не те действат в пълно съгласие с идеите на обществото. Грамадната част от това общество е в негова полза. Ний имаме наистина институтите на най-напредничавите държави на XIX в., но нашите идеи за държавата са от XV и XVI век. Освен ония, които имат малко-много революционни идеи, кой друг мисли, че властта на държавата спрямо индивидуума има тесни граници; че гражданинът има право на всеки произвол на властта да противопостави организирана колективна самозащита? Това е едната причина; втората е тази, че в тая държава от разпокъсани индивидууми не се признава никакво чуждо превъзходство. Войници в нея няма, всички са генерали. Мощни личности, които да се издигнат високо над другите, които да имат власт над духовете, и не вследствие на външни и случайни обстоятелства, а в силата на своя гений - такива мощни личности ний нямаме.

(Из статията "Българската интелигенция")