КУЛТУРАТА НА ГЛУПОСТТА - I

"Глупостта не е липса на ум, а друга култура, и тя се култивира по специален начин", казва руският философ и писател Александър Зиновиев (1922-2006). Тези негови думи не са само афоризъм, изразяващ по парадоксален начин отношение към днешната действителност, а точно формулирана диагноза на модерното и постмодерното общество, на неговия начин на мислене и подреждане на ценностните йерархии.
Модерната епоха изведе напред положителното знание и постави на нови основи изучаването и прилагането му. Благодарение на това бурен разцвет получиха науките, чрез които се създаваха и въвеждаха в употреба технологии за производство на материални блага. Науките въоръжиха хората със знания и умения. Но това не бе всичко. Достъпът до знанието и образованието стана лесен. Всеки можеше да се учи, а премахването на съсловните привилегии позволи на изключително широк кръг от обществото да се занимава с наука и производство. Това повиши общото образователно равнище, премахна в отделни общества и държави неграмотността. Именно образованието и просвещението бяха стимулаторите на индустриалната и научно-техническата революция.
И въпреки това, следвайки афоризма на Александър Зиновиев, твърдя, че днес все повече и повече се създава и утвърждава "културата на глупостта". Тази култура не се ражда от само себе си, а произлиза от обществената реалност и дълго се подготвя за живот. Самата модерна епоха и буржоазията като доминираща класа я формират през цялата история на своето съществуване - от Ренесанса до наши дни. Те имат потребност от нея и непрекъснато се стремят да я постигнат и запазят. Днес виждаме резултатите от това усилие.
Но защо днес буржоазията и капиталът имат потребност от такава култура? Защото изчерпването на буржоазно-капиталистическата система неизбежно задълбочава и изостря социалните конфликти поради невъзможността производството на материалните блага да продължи с досегашните темпове, а егоизмът и несправедливостта на системата не позволяват равномерното им разпределение - едни се облагодетелстват, а други страдат и гладуват. Това създава недоволства и поражда остри социални конфликти и протести, които разклащат системата и я поставят на сериозни изпитания с неблагоприятен за нея изход. Този начин на разпределение и неравномерността вътре съсредоточават консумацията на благата в малък брой богати държави и лишават цялата останала част от елементарни условия на живот. Тези противоречия не могат да бъдат премахнати, нито дори частично притъпени.

Блага има, но не и справедливост

Надигащото се недоволство трябва да бъде овладявано и притъпявано, за да не избухне в бунтове и революции. Все пак системата притежава инстинкт за самосъхранение, тя е все още жизнена, макар и изхабена, и въвежда в употреба механизми за подчинение. Оказа се, че диктатурата, насилието и тоталитаризмът не са вече ефикасни средства за това - макар все по-често да прибягва към тях като към естествени форми за подчинение и строг контрол. Ала насилието поражда насилие и води след себе си разрушения и рискове, от които властта на господстващата класа не е предпазена.
Спасението си тя вижда в "културата на глупостта", която "се култивира по специален начин". Всъщност "специален начин" означава по-скоро, че се осъществява почти незабележимо и масирано - с всичките средства, с които системата притежава, с нескриваното отношение на държавата и с нейната пряка намеса.
Културата на глупостта се установява, когато окончателно се преодолеят установките на просвещенския модел на общественото устройство и начина на мислене. Тя е доказателството, че се е изчерпал универсализмът на познанието и  мисленето. Появява се нейният нов субект-творец и обект-консуматор - полуобразованият и повърхностен интелектуалец, епигон по природа, търсещ ефекта, а не същността и смисъла, настроен към обновление, но не познаващ и не признаващ традицията и историческото мислене. За него свободата е непременно възможност да говори без задръжки и да се възторгва от разпуснатостта и своеволието.
Постепенно, но доста бързо, това се преобръща в страст към забавленията и удоволствието, към всичко, което те откъсва от реалния социален живот. Модернизмите са първите знаци на този тип култура, но те са още твърде далеч от нея.
Всъщност културата на глупостта е не толкова интелектуална дейност и работа на хората на изкуствата, колкото социално явление с чисто политически характер. Тя е устройство на бита, морал, обществено съзнание и мислене. Тя е, както всяка култура, начин на живот!
Този живот е лишен от високи пориви и постигане на значими цели. Единствената цел е

 оцеляването и забавлението

Няма ценности, премахната е тяхната йерархия и сега всичко може да бъде въздигнато за идеал, но идеалът може да бъде лесно поруган и това да не предизвиква никаква реакция. Защото на хората им е все едно - особено когато се говори за миналото или за някакви смели и героични подвизи в настоящето. Почита се единствено силният, който не прощава, а отмъщава, и който е способен да смаже този, който му се съпротивлява или иска да ограничи жизненото пространство на неговото егоистично его. И то ей така - просто защото е красиво и приятно да смазваш жестоко и безмилостно съпротивата на слабия и да го унищожаваш с неотразими удари.
Духовният елит е сведен до манекенки, фотомодели, рок или поп изпълнители. Т.е. до тези, които създават забавленията и срещу това получават добри пари. Към тях се нареждат футболисти, хора от подземния свят и политици.
Културата на глупостта създава съответния тип политик и държавник, за когото държавата е средство за преминаване в по-висока социална категория и откриване на възможности за облагодетелстване. Полуграмотни като по-голямата част от обществото, политикът и държавникът лесно, макар и за кратко, могат да спечелят всеобщи симпатии и създават или утвърждават по свой образ и подобие обществения живот. За тази култура е съвсем естествено да се развиват тоталитарни и фашистки методи на управление, понеже всички останали са й чужди и непоносими с това, че в тях се съдържа някаква култура, възвишеност, идеали, благородство. Бруталното и просташкото са опорите на властта. Властта дори сменя облика на присъщата си демагогия. Все по-малко стават обещанията за добро и светло бъдеще, в което ще живеят умни, добри и нравствени хора, а популярни са тези единствено за пари.
Понеже икономиката вече е в постоянна криза, не произвежда достатъчно за всички материални блага, хората озверяват и напълно притъпяват чувствителността и състрадателността си. Животът се превръща все повече в битка за надмощие, в "естествен подбор". Целта е да се докопаш до доходи, а е безразлично дали работата ще осъществява твоите способности, наклонности и желания.
Понеже животът наистина става труден и непоносим, някакъв изход от злото е илюзията чрез наркотика или примитивното забавление. "Важното е да се забавляваме!" - такъв е обичайният съвет към недоволните или към съмняващите се. Забавлението е проявлението на т.нар. "прагматизъм" и на толкова прокламираната "свобода" в буржоазното общество. Когато се забавлявам, аз съм свободен, защото нищо не ме интересува и аз не се интересувам от нищо. Излизам от реалността и преставам да се занимавам с проблемите, които тя поражда и с които трови по цял ден моята същност. Това е прагматичната либерална философия на новото време. Върху нея е изградено и образованието, което вече трябва да подготвя младите

единствено за "пазара на труда"
 
Икономическият и социалният живот нямат необходимост от универсализъм и универсално подготвени личности, а от тесни специалисти, способни да разрешават конкретни проблеми и да прилагат знанията си в практиката. И образованието подготвя все повече и повече такива личности. Сега вече целта не е човек да възвърне изгубената след грехопадението своя цялост, а да знае повече и да знае това, което му е необходимо. Той се отказва да бъде "създаден по образ и подобие на Бога" и приема да бъде резултат от еволюцията на видовете. Затова и подготовката на тези специалисти е некачествена. 
Изгуби ли обществото стремежа си към универсалност, други стават неговите амбиции и цели, а с тях и амбициите и целите на отделната личност. В прагматично-егоистичното общество е задължително да си прагматично-егоистичен, за да оцеляваш и се нагаждаш към условията на живот. У нас това се проявява отчетливо и дори грубо вече двадесет години, но е особено драстично през последните три. Днешното управление е типичният пример за това как културата на глупостта е държавна власт и официална политика. То слага край на интелигентността и благородството, опростачи всичко и доволно се наслаждава на собствената си простотия и глупост.
 Непоколебим знак за това, че културата на глупостта се е утвърдила напълно и се е превърнала в национална е, когато самата глупост престане да бъде забелязвана и отричана. Хората свикват с нея и я възприемат като нещо благо и полезно, естествено и необходимо. Всичко друго би могло да бъде лошо и срещу него да се надигат вълни от протести и негодувания, но не и срещу глупостта. Тогава настъпва нейният триумф.
Триумфът на културата на глупостта обаче означава гибел за обществото, нацията и държавата.