Достойни сеячи на българския дух в Родопите

Владимир Арденски

         Сигурен съм, че няма район в България, в който да не могат да се изброят имената на десетки учители-пионери, проправяли пъртината на просветата. И все пак в повечето случаи в другите краища те не са били сами - имали са рамото на обществеността, докато в Родопите и преди всичко в селата с помохамеданчени българи първият български учител почти винаги е бил самотник срещу коравата броня на невежеството. Там той е трябвало да дели мегдан с ходжата, да използва неговата невзрачна стая в джамията или медресето за училище и за свое жилище, нерядко да споделя  и храната му.
Това е времето след 1923 г., когато се откриват първите начални училища и в най-отдалечените родопски села. Последиците от войните и особено откъсването на планината от Беломорието са изострили до краен предел недоимъка, а заедно с това и предразсъдъците на местните хора. Те посрещат първите български учители едва ли не като врагове. Презират ги, плашат ги, някъде налитат и на бой, само и само да ги прогонят. Някои от пришълците не издържат на ужасните условия и напускат местоназначението. Мнозинството обаче са непоклатими стоици, апостоли, готови не само мизерията и ненавистта да понесат, не само с ходжата ортаклък да правят, но и с дявола да се сдружат в името на благородната мисия, на която са се обрекли.
Стефан Попчакъров слага началото на първото българско училище в родното ми село Сивино и до пенсионирането си не го оставя. По негово настояване е построена специална учебна сграда, парите за майсторите обаче не стигат, за да им доплати, продава личния си кон. В събота следобед, когато си тръгва за съседното село Смилян, където живееше семейство му, някои от по-старите нашенци го изпровождат с думите "Дано се не върнеш!" Но той се връща. Всеки понеделник или още в неделя привечер той се задава откъм Каменива бърчина, задъхан, преметнал шарена торбица през рамо, в която винаги има радост за най-бедните ученици - я тетрадки, я моливи, я книжки.
Петър Пеев посвещава 46 години от живота си на децата от Мугла. Две дъщери и жена му умират, но той няма сили да изостави любознателните мугленчета, от които после ще произлязат лекари, инженери, професори. На въпроса какво го е задържало толкова дълго време в Мугла, Пеев отговаря: "Съзнанието, че вършех едно благородно дело, посредством което помагах на това изоставено и забравено население един ден да заживее по-човешки."
Филип Бояджиев започва от Жижево, преминава през Любча, за да стигне до асеновградското Лъки, където освен с непосредствената педагогическа работа, ще се заеме с изпращането и издръжката в гимназия на един от най-добрите си ученици - Емин Чукалов. С част от скромната си учителска заплата ще му осигурява храна и квартира в Чепеларе и Асеновград, ще му купува облекло и всичко друго, необходимо до завършването му.
Краю Владов не е първият български учител в Мадан. Преди него е имало други, но не са издържали... Мадан е крепост на фанатизма. И блато на нищетата. През 1933 г. Краю успява да привлече в мизерната учебна стая почти всички деца, подлежащи на образование, но те не внимават, не могат да се съсредоточат. Защо? Защото са гладни. И учителят тръгва заедно с ходжата, с когото се е сприятелил, из осемнайсетте мадански  махали да събира царевица, фасул, сушени плодове, кой каквото може да даде. Открита е първата безплатна ученическа трапезария в Смолянско. От името на учениците е изпратено прочувствено писмо до фабриката за каучукови изделия на братя Сотирови - ходим боси в кал и сняг, помогнете! Благодеяние или реклама е - важното е, че пристигат няколко чувала с гумени цървули.
Василка Алиманска отива в с. Дебрен деветнайсетгодишна. Някои от замомените ученички, които с неимоверни усилия е откъснала от семействата, вече са й приятелки. След време седем от най-будните момчета ще успее да настани в безплатен пансион в София. За да ги навести и им вдъхне  кураж в големия град, взема пари назаем от Исмаил ага - с лихва.
За ловчанската девойка Стефка Събчева Марулево (днешно Ваклиново) е съдба. В това зареяно сред камънаците на Чеч далечно село тя пристига с намерението да посрещне първите ученици, да поработи с тях година-две и пак да се върне при люляците. Невинните детски очички обаче се впиват в душата й. Нищо че  възрастните открито я подсещат да хваща обратния път. Тя все повече се вживява в това, което върши. Учи децата на четмо и писмо, майките им - на домакинство. И заедно с тях гладува. Туберкулозата идва като логичен край. Стефка умира на 22 май 1929 г., ден преди Празника на просветата. Преди да угасне, в пълно съзнание заръчва на колеги от съседни села да я погребат непременно в Марулево. И остава завинаги там. (В наше време признателни ваклиновци са й издигнали паметник - може би единсвеният в Родопите на учител. На нейно име - "Стефка Събчева" - е наречено и сегашното училище в селото).
Тая фаланга на апостоли може да се допълни с още много достойни имена, които заслужават паметници. Няма пари и за паметни плочи - ехтят гласовете на властници. Тогава поне с дума да почетем пионерите-просветители. Наближава първият учебен ден за тази година. Защо да не се вплетат имената им в традиционните речи, та и подрастващите да знаят откъде и как се е почнало, какви учители е имало...