Деян Енев: Човешкото битие не се побира в един разказ

ДЕЯН ЕНЕВ е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в столицата и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинската академия и хирургията на IV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител. Бил е журналист във вестниците "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 3000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Понастоящем е колумнист в "Портал Култура". Лауреат на наградите "Хеликон" и "Христо Г. Данов", на голямата награда "Златен ланец" на в. "Труд" за къс разказ, както и на Националната награда "Чудомир" за къс хумористичен разказ. Носител на орден "Св.св. Кирил и Методий" I степен. Издал е 23 книги - сборници с разкази, есета и очерци за писатели. Автор е и на една стихосбирка. Най-новите му книги, излезли през последните години, са "Гризли", "Дърводелецът" и "Лала Боса".

- Деян Енев - един писател на 60. Каква е твоята равносметка за изминалото време? Какво успя и какво не успя да направиш до този момент?

- Не си поставям свръхзадачи. Писането не е само техника, постоянство и опит. То е също така и небесна дейност. И след като си разбрал това, се опитваш да балансираш между човешките умения и озарението. Отдавна проумях, че да "видиш" разказа е също толкова важно, колкото и да го напишеш после. В главата ми има дълъг шпалир от ненаписани разкази, които търпеливо чакат да им дойде ред. 

- Ако трябваше да напишеш разказ за твоя живот, как би изглеждал той?

- Един живот не се побира в един разказ. Човешкият живот е много разкази, които трябва да се четат паралелно. 

- Имаш ли творчески планове, свързани с кръглата годишнина? Книга с нови разкази или избрано?

- Имам готовност и за двете. 

- Ти си един от най-известните съвременни писатели. Какво е необходимо, за да бъде добър и успешен творецът на художественото слово?

- Да не загубва способността си да се гледа отстрани. Да не забравя, че писането, колкото и да е успешно, е само малка част от стихията на живота и останалите части, макар и да не се превръщат в букви, също трябва да бъдат изживени  достойно. Няма защо да носиш писателските си занимания като кокарда на челото си. Навремето моя състудентка, която се пресели още в началото на промените в Норвегия, беше публикувала в тамошно издание голям литературен портрет на Христо Калчев, по онова време твърде нашумял със своите "вулгарни" романи. Това беше преди епохата на интернет, Христо Калчев още беше жив и тя ми се обади да й направя връзка с писателя, за да го зарадва с публикацията при идването си тук. Запознах ги и помня, че Христо Калчев каза: "Вече съм във възрастта, когато писателската суета и собственото ми "архивиране" не ме занимават." И дори не погледна норвежкото издание, което моята състудентка прилежно и с вълнение му беше донесла.

- Кои са твоите учители в писателското изкуство? И само изкуство ли е да си писател, или е занаят?

- Всяка добра книга ти става учител в писането. Постоянно търся тези книги и когато те попаднат в ръцете ми, всеки път се изумявам какви чудеса може да сътвори езикът. Напосоки в момента ще споделя имената на двама автори със заглавията на две от книгите им, които ми донесоха истинска голяма наслада - Кормак Маккарти с "Кървав меридиан" и Сергей Лебедев с "Предел на забравата". 

- А как се "получава" добрият разказ?

- Сравнително бързо разбрах, че при написването на дори недълъг разказ, ако става сполучлив, се отделя взривно количество енергия, като, да речем, при изстрелването на ракета. Човек не може да поддържа дълго време такова екстремно психо-физиологично състояние. Нещо като бягане на 60 и 100 метра. Може би и затова в гимназията тренирах лека атлетика точно в тази дисциплина. Това отговаряше най-много на моята природа. По-късно, разбира се, дообогатих концепцията си за късия разказ. Късият разказ разчита изключително много на епифанията, на прозрението, на отварянето на проход между различни светове. Най-добрите си разкази съм написал наведнъж, от раз, под диктовката на вдъхновението. А такъв тип писане е свойствен повече за поезията, отколкото за прозата.

- Коя е твоята творба, която най-много цениш?

- Не бих се осмелил да обявявам състезание на творбите си. Не бих искал да толерирам повече "гвардейците" за сметка на "изтърсаците". И все пак - може би онези неща, в които по чисто реалистичен начин съм успял да постигна обема на символ. Нещо подобно написа и проф. Светлозар Игов в послеслова си към книгата ми с избрани разкази "Мария".

- Сякаш има някаква скрита тъга в разказите ти. От какво е породена?

- Тъгата е чувството, с което се разделяме с отминаващото безвъзвратно време. А понеже писателят в своите творби се опитва да улови тъкмо духа на отлитащото време и да ги превърне в негова памет, е съвсем естествено доминиращото чувство да е именно тъгата.

- Кое те вдъхновява да пишеш?

- Споменах за двата етапа в създаването на разказа - "виждането" и написването. Ето това присъствие на толкова много разтворени невидимо в живота "разкази" ме вдъхновява да ги запиша.

- Най-новата ти засега книга е "Лала Боса". Каква е връзката между човека и животните?

- Наместо отговор на този въпрос ще предложа на вниманието на вашите читатели разказа си "Топчо" от "Лала Боса".

- Как изглежда реалният живот у нас през погледа на писателя? Какво вижда той, което другите не успяват (или не искат да видят)? 

- Знам едно - че управниците трябва да чуват писателите. Защото понякога писателите казват страховито верни неща.

- България за теб какво е: разказ, роман или стихотворение? 

- Стихотворение.

ТОПЧО

Разказ от Деян ЕНЕВ

От баща й остана сакото на закачалката с дъх на цигари. Но с времето и този мирис изветря.

Майка й намери убежище в глухотата си. Когато се върнеше от работа, Анелия сядаше при нея да й разкаже деня си. Накрая разказите й се превърнаха в един-единствен, един и същ разказ. 

Майка й неизменно кимаше с глава, в знак, че я чува, но Анелия не беше сигурна дали това е така. Все пак, никога не направи опит да провери, за да не я обиди.

Сара се появи една есен, присламчи се към Анелия по пътя от спирката към къщи. Пуснаха я да преспи в двора, започнаха да я хранят, дори й поръчаха дървена колибка. Майка й се съживи, защото вече имаше компания през деня.

В навечерието на зимата Сара роди седем кученца. Но зимата през онази година се случи най-тежката от десетилетие насам. И кученцата не оцеляха. Остана жив само Топчо.

Топчо порасна широкогръд, но късокрак. Когато Сара се убеди, че е оставила къщата в ръцете на добър пазач, един ден тя изчезна тъй, както се беше появила.

Годините си вървяха. Двете жени, майката и дъщерята, все повече заприличваха една на друга. 

Един ден и Топчо изчезна. Явно се обади скитнишката му кръв.

Поредната зима вледени всичко. Изведнъж наоколо се появиха много бездомни кучета, които особено сутрин, когато Анелия отиваше на работа, прекосяваха на глутница безлюдната улица и я плашеха. 

Една сутрин глутницата я загради. Имаше кучета от кол и въже, големи и малки, а имаше и няколко наистина едри песа, които налитаха най-упорито. Анелия свали чантата си и започна да я размахва в кръг около себе си, като внимаваше да не се подхлъзне. 

Изведнъж отпред изскочи едно неголямо куче. То каза нещо на останалите и те всички се дръпнаха встрани и млъкнаха. И после хукнаха нанякъде по блесналия леден път. 

- Топчо, ти ли си? - извика Анелия.

Топчо я погледа малко, сбърчи носа си в нещо като усмивка, а после се затича да настигне глутницата.