РОДЕН КРАЙ
Да се завърнеш при бащиното огнище
"История Староселска" на Дончо Дончев е жив разказ, който авторът сътворява с душата си
/ брой: 223
Дончо Дончев е една от оригиналните и интересни личности на родния ми Пловдив. На страниците на вестник ДУМА сме разказвали за неговите многобройни благородни и полезни дейности, в които енергичната му натура се изявява ярко и запомнящо се. Известен е като колекционер на ретроавтомобили, организатор на ралита със стари возила, автор на книги със стихове, разкази и епиграми, но и като творец на смели идеи за бъдещето на река Марица като плавателна - както е била в далечното ни минало.
Повод за срещата ни е новата му книга "История Староселска", в която той е проучил и публикувал интересни данни за родното си село Старосел. Изданието не е само историческо, а също така е живо и завладяващо четиво за живота в едно българско село, в което са се родили забележителни хора.
Срещаме се с Дончо като на "шура" - вечерен разговор на пейка или на столчета пред някоя селска къща. А и в книгата си той представя такива характерни за родното му място думи, като "румбалка" и "шътници", по които се разпознават кореняците староселци. С новата си творба Дончо се завръща в родното си място, но и в действителност той си е истински староселец.
Купил си е дори къща
в Старосел. Приканва и други да го последват, ако имат възможност. Ще се възродим взаимно - и ние, и селото! - убеден е Дончо. Старосел се харесва и на чужденци - български зетьове, които го избират като място за постоянно пребиваване.
Дончо не крие, че се гордее с миналото на това село, проявява се не само като местен патриот, но и като деен гражданин за благоустрояването и облагородяването на родния си край. Организатор и председател е на Сдружението "Старосел" и всички в него помагат - както и колкото могат. Но като буца в гърлото ми дълги години стои болката, че за Старосел не се пише подобаващо, не се знае достатъчно, споделя мъката си Дончо. И тъжно добавя: Селището участва активно в Априлското въстание и дава над сто свидни свои жертви. До такава степен е било опожарявано, че не е останал камък върху камък. Няма и значим възпоменателен знак за героичното му минало. Първите въстаници, обесени след погрома на Априлското въстание, са дванадесет староновоселци. На никого от тях нямаме снимка.
Затова Дончо предлага на кметовете на Хисаря и на Старосел да се отлеят 12 бронзови камбани, символизиращи всеки от героите, обесени на моста на река Марица в Пловдив, и те да бъдат в основата на Мемориален комплекс на загиналите в Априлското въстание и в петте войни за обединяването на България.
Когато го питам какво е усещането да върви по стъпките на детството, да се върне в младостта си, отговаря, като цитира думи от стихотворението си "Някой ден":
Ще избягам
някой ден
от паяка-град
по асфалта пешком
до рекичката на моето детство.
В пясъка ѝ
да потърся
стъпките
на босите си крака
и по тях да се върна
на света
до началото...
Поредната книга на Дончо Дончев е посветена на неговите родители, на синовете и внуците му. Но тя е и за съселяните на автора, за нас - българите, защото на повечето от нас корените почват от там, от българското село.
Цял живот събира златния прашец
за тази история староселска. Рови се Дончо в документите, в литературата и в спомените си. Пише я с чувството, че сътворява песен за Старосел, която да бъде продължавана, допълвана, обогатявана и да остане за идните поколения.
Има една притча, че само дървото с дълбоки и здрави корени оцелява в бурите на живота. Без знанията ни за рода и джинса ние сме като дърво без корени. Да се обича родината и майката е най-важният белег за почтеност, убеден е Дончо.
Книгата си започва с признанието, че децата са най-голямото богатство на народа. А нашите деца се разпиляха по света. И всеки от нас трябва да се запита: С какво ги "изпуснахме"? Защо си изгубихме чадата?
Явно заради това и Дончо пише с болка за намаляването на броя на населението на Старосел - с надеждата "изгубените" староселци да познаят корените си и някога да се върнат в бащините си огнища. Но човек от хубавото не бяга. Управниците ни не успяха да превърнат прекрасната ни България в прекрасна държава. Те нямат главното изискване - над своите лични интереси да поставят делата народни, разсъждава Дончо.
На първо място в разказа му са спомените за училищата в Старосел.
Личи си колко го боли
за разрушеното старо училище. Дончо е убеден, че именно образованието създава стойностни млади хора, обичащи родината. Възпитателният процес е по-важен даже от натрупването на знания, защото той не се намира в готов вид нито в книгите, нито в гугъл. Няма го в никакви съвременни технологии. Възпитанието е в рода, в семейството и в училището. Изчезва ли училището, значи няма деца, загива и селището, смята Дончо.
С мъка пише авторът и за храма, който се нуждае от спешен ремонт. В годините ни на робството религията е била спасителният пояс да оцелее българщината. Истинската православна религия с вярата в Бога и спазването на десетте Божи заповеди са изключително важни за чистотата на обществото, категоричен е Дончо.
Книгата му не е нито суха статистика, нито само исторически факти, а е жив разказ, който той сътворява повече като писател Ц с душата си! Събрал е сведения за всякакви по професия староселци.
Всички пазим в сърцата си
спомени за различни чудаци, чешити и оригинали от родните си места.
Любопитно ми е как реагираха староселци на премиерата на книгата. Представянето беше в големия салон на читалището в селото, споделя авторът на "История Староселска". Не пропуска да отбележи, че там беше кметът на Община Хисаря - госпожа Пенка Ганева, както и кметът на Старосел - Матея Гудев. Професор доктор Мария Шнитер, която е антроположка и медиевистка от Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", говори така, че завладя всички ни, разказа още Дончо. И допълни: Тя е авторка на великолепния, професионално издържан предговор към моята "История Староселска". Като правнучка на архитект Йосиф Шнитер, който прави първия градоустройствен план на Пловдив, Мария е обичана, уважавана и достойна пловдивчанка.
Вълненията при представянето на книгата бяха големи и предизвикаха прочувствени изказвания и даже сълзи. Събитието се превърна в истински празник. И моето вълнение бе голямо, откровен е Дончо. Приканвам всички, които имат желание за изследвания на родния си край, да създават родословни дървета и трудове, за да съхраняваме нашето минало. Без него ние няма да имаме и бъдеще, убеден е Дончо.
С Цвятко Сиромашки
Представянето на книгата се състоя в големия салон на читалището в селото
Посвещава изданието на родителите, синовете и внуците си