Червената кутия

Юлия Пискулийска

Тя не е голяма. Не тежи особено. Обстоятелствата я оставиха у дома. Случайност? Едва ли. Много пъти животът ми показа, че някои неща просто трябва да се случат. Кутията... Няма кого да попитам защо е толкова тържествена, облепена с плюш. Защо - точно червена. Няма я Тодорка Ангелова, която грижливо е подредила в това правоъгълно пространство живота си - една борба, един идеал, една любов. И една смърт.
За всичко, което е затворено тук, е писано много. За Дора Ангелова, вечната годеница на Стефан Халачев. За Стефан Халачев - Велко. За неговото мъжко решение да бъде на фронта, за да продължи борбата. За неговата любов към Дора.
Мисля за особения смисъл на думите - обичам, свобода, битка, смърт. За стиховете, писани в откъслеците тихи мигове на партизанското битие. За нежността, която е част от една човешка същност. Не са малцина онези, които се опитват едностранно и елементарно да обяснят едно поведение, в което решимостта и саможертвата се преплитат с нежност и светла обич. Отрицателите на социалната идея си представят и внушават своята представа упорито: сурови характери,  безлична, подчинима и зависима единствено от идеал за някакво едва ли не измислено светло бъдеще особа - това за тях са идеалистите -  безпросветни, елементарни същества. Така безпощадно, иронично и неточно бе съставен и образът на партийния секретар: непременно прост, непременно сив, непременно с непроницаемо лице и безчувствено сърце. Така бе

мултиплицирана щампата

на всеки член от редиците на столетницата. За отрицателите вероятно символите имат право на живот, ако са техните символи. Останалото - не.
Кутията е пълна със снимки. Надписани и ненадписани. С удостоверения за ордени. С червени книжки  - свидетелство за присвоено звание "ударник за комунистически труд", "паспорт на победата", "паспорт за трудова слава" и още, и още...Тук е и личната карта, удостоверяваща привилегиите на активен борец - 50% намаление по железниците, безплатно пътуване в трамваи, тролеи, автобуси. Никъде не са удостоверени даренията, които много от тези хора са правили - на деца, на болни, за общи каузи - построяване на партиен дом, на линията Перник-Волуяк; никъде не звучи онова "аз", което впоследствие наложи своето присъствие в поведението на някои хора. Тук, в кутията, е само онова, което е получено, малкият знак за всеотдайност и любов към народа и страната.
В портрета на партийния работник липсва възвеличаване и самопосочване. Самооценката е точна. Дипломата за завършено образование не е с надути оценки. Те са добри, отлични, почти отлични. Един портрет на човек, с всичките му пристрастия. Това е Тодорка Ангелова. И в оставените от нея думи виждаме младия човек - танци, смях, обич, нежност - всичко, което е съпътствало суровата борба. И не защото е мъртъв, Стефан Халачев е посочен като герой. Той е бил наистина силна личност, надарена и любопитна да види света, да познава постиженията на човешкия ум. В едно писмо до пионери, избрали за патрон името на Халачев, Дора Ангелова пише: "Похвална е вашата амбиция да съберете снимки, документи за живота му от неговите другари...Нашето познанство датира от 1935 г. По това време той беше изключен от всички гимназии в страната заради активното му участие в дейността на Комунистическия младежки съюз. А той беше един от най-добрите ученици в Пловдивската мъжка гимназия. И учеше не само по учебници, а беше вече прочел много странична литература...Той добре знаеше наизуст и декламираше стиховете на Смирненски, на Ботев и други големи поети. Неговите сигурни знания и висока култура го открояваха сред другите ученици и правеха силно впечатление на неговите учители. Увличайки се от поезията, Стефан сам пишеше стихове..."
От това писмо децата са научили още, че Стефан Халачев е бил душата на младежките сбирки. Че е пеел много и хубаво. Че се е захласвал от народните песни. Че е свирел добре на китара. (А баща му - на цигулка). Към портретите на такива личности можем да добавим и морала.

Усещането за родината

и свободата е било по-силно от мисълта за собствения живот. Едно тъничко листче от червената кутия напомня за желанието на Стефан Халачев да отиде "на фронта" Макар да не го пращат. И на също такова листче "другарите му при бригадата "Чавдарци" искрено да помолят "непознатата другарка Дора"  да бъде още малко търпелива и да дочака своя другар ("наш командир, който не еднъж ни е разправял за теб".
Не е зле поне от време на време да си припомняме какви хора са воювали за справедливостта и човечността. На 4 септември 1989 г. доц. Митко Иванов преиздава вестник "Възстанник", излязъл на 15 януари 1944 г. в землянката "Въртопа" под връх Вежен. Стефан Халачев е в редколегията. И още неколцина. Там е и Христо Ганев (Кольката). Другите не познавам. Но Христо Ганев винаги е бил за мен човекът с позиция, с чиста съвест, веднага бих поставила знак за равенство между това име и морал. А е и талантлив. Не ми прозвучаха нито патетично, нито странно думите на доц. Митко Иванов в уводната статия на възстановения чавдарски брой: "Хора, не забравяйте саможертвата и подвига! Те са вечната памет, те са примерът и светлината как да се служи на народа, на България!"

Но ние забравяме.

Ние потъваме в безизходицата, която носи омразата; в безчувствието, което носи  немотията; в примирението, което поддържат рояци несполуки.
Нашият фронт е слаб. Ние не искаме да бъдем на фронта. Искаме някой друг да ни донесе благоденствието. Не заключваме ли вратата си, за да се отделим от общото, да си браним своето, да въздишаме за своето и да нехаем за общото? Четирилистното вестниче от червената кутия съдържа други мисли. То с нокти дълбае пътека към бъдещето. А ние, които сме стъпили в него, които сме съхранили живота си - не затревяваме ли тази пътека? Не я ли губим?
Червената кутия ми открива нещо от портрета на леля Дора, както я наричахме. Беше с онази възторженост, която никой не й отне. Не я отне и загубата на най-скъпия човек. Най-обичания...Тя остана вечната годеница. Но бе усетила любовта много повече от други. Беше я имала - и запазила. Тя, мисля си, живя за двама. Обикаля България. Пътува в други страни. Никога не загуби вкуса към живота. Радваше се като дете на всичко. Кръсти племенника си с партизанското име на Стефан Халачев - Велко. В нейния дом беше чисто, светло и уютно. Един от прозорците гледаше към върховете на няколко дървета.
Тя не си позволяваше да пропусне нищо, свързано с идеала, който беше й дал толкова много - и беше приел саможертвата на голямата й любов. Не пропусна и онзи Първи май. Манифестацията. Сърцето й обаче не издържа. И след като полежа в болница, напусна този свят. Случайно ли е... Отворих отново червената кутия. Скоро е рожденият ден на леля Дора. Щеше да стане на 94.
Сестра ми не искаше червената кутия да се изгуби. И ми я даде. А аз, след като толкова пъти бях я отваряла, бях прехвърляла листчета и снимки, бях се вглеждала в онова, което остава зад тях  - реших да ви разкажа нещо за нея. За да си помислите и вие за онези думи, които имат особен смисъл -  идеал, свобода, обичам, вярвам. Живея...