Фондация "Общество и сигурност"
Гледахме кадрите от протеста отново и отново - не заради скандиранията, не заради множеството, а заради отношението и коментарите към полицаите. Видяхме подмятания, чухме внушения - как някой ги „купувал“, как им давали „коледни бонуси“, как били изпратени „да мачкат“.
Толкова лесно се хвърля омраза към хора, които в този момент просто стоят на улицата, за да изпълнят дълга си.
Точно в центъра на напрежението, сред крясъците и блъсканицата, стояха стотици полицаи - без каски, без щитове, без защитни средства, с голите си тела между парламента и тълпата.
Те бяха там, за да пазят реда, не да го рушат.
Да предотвратят нахлуване, хаос, паника. И въпреки това някои от тях оказаха сред пострадалите.
Тези мъже в униформа стояха плътно до протестиращите - не зад барикади, не зад щитове, а лице в лице с протестиращите. Говореха спокойно, опитваха да отместват хора, а не да ги блъскат.
Те бяха лицата на доброжелаността в момент, в който много други търсеха повод за конфликт.
Това ли са „биещите полицаи“, за които толкова се говори? Защото ние видяхме различна картина. Видяхме хора, които изместват, без да удрят; които пазят, без да провокират; които се опитват да задържат напрежението под контрол, за да не стане по-лошо.
И да - един от лидерите на протеста сам попита:
„Защо провокирате полицаите?“
Наистина - защо?
Защо очакваме от тези хора да бъдат едновременно и щит, и мишена?
Бе нощ, в която всички говореха за нарушени права. Протестиращите - че не могат да преминат. Хората в парламента - че не могат да излязат. Но някак между тези две крайности винаги поставяме полицаите на мястото на виновните. А те са хората по средата - хората, които носят цялата тежест на нечий гняв, без да имат право да отвърнат с гняв. Полицията не беше там да мачка.
Полицията беше там, за да предотврати хаос.
Да деескалира. Да пази...

