Турската сага и нашата сделка с изтребителите на САЩ

Юри МИХАЛКОВ

Турция и България имат някои сходни проблеми с изтребителите на САЩ от серията Ф. Те са платили част от тях, но не са ги получили. САЩ не изпълняват задълженията си към Турция за доставката на изтребители, оплака се наскоро президентът Реджеп Ердоган. "Сега преговаряме за доставката на Ф-16, но ни се отказва. Бяха ни обещани самолети Ф-35, но те не удържаха на думата си, въпреки че платихме около 1,4 милиарда долара. Самолетите още ги няма, а парите не са върнати", цитира думите му Анадолската агенция.

Турската сага с изтребителите на САЩ преминава през две фази. Първата е за Ф-35. През 2002 г. Турция подписа договор за съвместно производство на Ф-35 от пето поколение със САЩ, Великобритания, Италия, Нидерландия, Норвегия, Дания, Канада и Дания. Тя трябваше за получи 100 от тези изтребители, всеки от които струваше по 90 милиона долара. Крайният срок на производството им бе 2022 г., но Турция не ги получи, така 1,4 милиарда долара бяха хвърлени на вятъра.

Обяснения със задна дата

За последните 20 години, откакто Ердоган е на власт, се случиха събития и процеси, които до голяма степен обясняват турско-американските търкания, че дори и сблъсъците за Ф-изтребителите. От домашната политическа сцена Ердоган изчегърта слугинажите на САЩ и ЕС, твърди се, например, че голяма част от армейския елит е учил в турски, а не американски военни академии. Той не превива гръб пред всяко щракване с пръстите на по-големия брат. Турският лидер е свикнал да дирижира събитията, а не те него, макар че в политиката второто неизбежно му се е случвало. Той сложи свой отпечатък със стремежа си да направи Турция по-независима и по-суверенна. Амбицията му е да вкара Турция в по-тежката категория на влияние, макар това да крие опасности за страната ни. Разбира се, че Турция е далеч от категорията на днешните велики сили, но казано на футболен език, тя се доближава до класиране за евротурнирите. Реджеп Ердоган несъмнено иска да резервира едно от водещите лидерски места в историята на постимперска Турция.

Като незападен политик, той отдавна съзря опасност в действията на съюзника Вашингтон. Най-напред това беше иракската война, впоследствие и войната в Сирия. И в двата случая САЩ се заиграха с кюрдите, които в Ирак дори получиха автономия. Това криеше риска и от кюрдска автономия в Турция и въпреки симпатиите ни към кюрдската кауза, не бе трудно да разберем Ердоган, който се опита да парира опасностите. Той трябваше да защитава южната граница както от "Ислямска държава", така впоследствие и от силите на сирийските кюрди.  Молбата му да бъдат оставените натовските ракети "Пейтриът" в Турция удари на камък, същото се случи и с опитите му да осигури ракети от Китай, както и същите "пейтриъти" от САЩ.

И тогава той поиска въоръженията, които му тръшнаха вратата за Ф-35 - руските системи С-400. През 2019 г. Анкара получи всичките 4 дивизиона от този клас отбранителни оръжия за 2,5 милиарда долара.  

С-400 са необходими за охраната на южната ни граница, те не застрашават никого и ще бъдат задействани само при нападение срещу Турция с ракети или самолети - това бяха доводите на Анкара в спора с Вашингтон. САЩ контрираха, че ако радарните системи на С-400 работят в същия момент, когато летят и самолетите Ф-35, които Турция ще притежава, някои тайни на американските самолети могат да бъдат получени от руските системи. Общо взето, не е трудно да бъде разбран и Вашингтон. През 2019 г. Турция бе отрязана от Ф-35 и дори изключена от проекта за изработването и производството на тези изтребители. Но САЩ не им върнаха 1,4 милиарда долара.

Раздвоение във Вашингтон

Тогава Анкара предложи сделка за Ф-16 или за изтребителите от четвърто, предишното поколение, което е втората фаза от сагата. Тя иска да получи 40 броя с блок 70 и 80 комплекта Block 70 за модернизиране на притежаваните от нея 79 изтребители от същия тип.

Администрацията на Байдън не иска да губи Турция като съюзник и е готова за сделка с Ф-16, но предвидените за нея Ф-35 смята да даде на Гърция - за баланс между водещите, но и съперничещи натовски съюзници в Източното Средиземноморие.

По въпроса обаче има думата и Конгресът, където има както привърженици, но и противници на бъдещата сделка. Последните възразяват не само заради С-400, а и заради ветото на Анкара срещу членство в НАТО на Швеция, която отказва да й предаде 130 кюрди, които Анкара смята за терористи. "Няма да има Ф-16 за Турция, ако Турция не приеме Швеция", категоричен бе сенаторът демократ Ван Холън, който определи Турция като "неверен съюзник".

В отговор президентският говорител Ибрахим Калън заяви, че провалът на сделката с Ф-16 само ще навреди на САЩ, защото Турция развива своя оръжейна индустрия, и Швеция ще има още дълго да чака, ако Конгресът обвърже сделката с натовската й кандидатура.

С една дума, тече процес на надцакване с условия, без да е ясно кой държи по-силните карти.

Малко вероятно е Ердоган да отстъпи пред условието за Швеция и по друга причина. Заради преврата от юли 2016 г. той има нещо като сметки за уреждане с Вашингтон. Той има основание да подозира, че САЩ са замесени или най-малкото са знаели за преврата, след като отказаха да му предадат укриващия се там негов противник Фетхуллах Гюлен, смятан за вдъхновител на проваления иначе пуч. Анкара подозира, че Вашингтон е знаел и за атентата в Истанбул миналия ноември, но не я е уведомил.

Не сага, а сделка

Нашата история с Ф-16 не стига до нивото на сага и си остава просто сделка. В нея също има геополитика, но тя не е от такова конфликтно естество, както при Турция. Просто нашенската евроатлантическа върхушка слугинажно се старае чрез Ф-16 окончателно да закачи страната ни за военната машина и зловредните външнополитически приоритети на Америка.

Бизнесът в сделката се свежда да отношения на монополист и зависещ от него потребител, всеки случай не е равнопоставен. През 2019 г. страната ни плати 1,2 млрд. долара за първите 8 самолета, които обаче бяха само на чертежи. При това по този договор изтребителите нямат достатъчно въоръжение, пълен боекомплект за всичките осем самолета, въоръжение "въздух-земя" и високоточно оръжие. През ноември 2022 г. страната ни одобри нова сделка за още 8 самолета (за близо 1,3 млрд. долара) или за цяла една ескадрила, които обаче също са само на хартия. Все пак този път в тях се предвиждат ракети "въздух-въздух" и "въздух-земя", средства за наземно обслужване и обучение на личен състав. Средствата ще бъдат изплащани разсрочено в период от 10 години. Доставката на вторите 8 самолета трябва да се извърши през 2027 г.

В бизнеса авансовото плащане на услуги е нещо нормално и все пак в уреждането на този аванс отчетливо се откроява безпардонният монополизъм на Америка с нейните Ф-16.

Освен това, появата на първите самолети у нас трябваше стане тази година, но това ще се случи с 2-годишно отсрочване. Не се е чуло да искаме неустойки за това забавяне. Ще искаме ли неустойка, ако и втората партида не пристигне в уговорения срок през 2027 г.?

Козовете на Анкара

Турската оръжейна индустрия несъмнено е силна карта в ръцете на Ердоган. Анкара вече успешно изпробва своя ПВО система Siper, която разработва от 2019 г. и според плановете ще постъпи на въоръжение още тази година, а през 2026 г. ще стане гръбнак на турската ПВО. Амбицията на Ердоган е тя да замени руските С-400 и американските "Пейтриът". Нищо чудно С-400 да са били закупени, за да се използват нейни елементи за турската Siper. 

Отделно Турция създава свой изтребител от пето поколение Ф-35, който ще извърши първия си полет тази, а не през 2025 година, както се е планирало. Според медийни съобщения целта е да замени сегашните Ф-16, които са на въоръжение. Нищо чудно, Анкара да държи на нови Ф-16, за да ги използва в своите изтребители, като с ПРО системата Siper.

Досие Ф-16

В момента компанията "Локхийд Мартин" изпълнява поръчки за 128 изтребителя Ф-16 от пет държави. Бахрейн стана стартов клиент с 16 машини, следван от Словакия с поръчка за 14, трета е България с 16 машини, след това са Тайван с 66 и Мароко с 24 самолета. В Европа летят над 700 Ф-16, а в света - над 3000. С над 19,5 млн. летателни часа и 13 млн. полета Ф-16 е гръбнакът на НАТО.