Рдиото, което слушам

Често (почти всяка сутрин), преди да стана, пускам "легналото" до мен радио. То е нагласено да предава излъчваното от програма "Христо Ботев". За разлика от прекалените ласкателства, които се изричат (рекламно) от популярни културни дейци, аз бих казал, че го слушам, защото най-малко ме ядосва (Всичко на този свят е относително.). А през останалото време (когато не се ядосвам), получавам полезна информация и много минути на приятно общуване с изкуствата и знанието.
Приятно ми е например да слушам песните и другите музикални изпълнения, които всеки предиобед (без почивните дни) водещият предлага на радиозапалянковците да класират между трите, вече подбрани от музикалния редактор. В тази игра за възрастни се включват стойностни заглавия от златното време на българската естрада, класически арии и други различни по жанр (но съизмерими в дадения ден) парчета. Слушателите, които се обаждат, с радост изразяват задоволството си от хубави стари творби, галещи душата, а не тормозещи слуха ни. За съжаление телефонните партньори на водещите са предимно хора не в първа младост, а напротив, но явно те са редовните слушатели и е нормално да се отговаря на вкуса им. А аз, ако не бях един от тях, щях да кажа, че този вкус (в повечето случаи) съвсем не е лош.
В неотдавнашна сутрин бяха предложени да се състезават чудесните песни от филмите "Кръстникът", "Титаник" и "Адаптация". Особено удоволствие ми донесе победата на българската песен (от "Адаптация"), което изтъква както качествата на нашата филмова музика, така и пристрастието на хората към родното. Друга сутрин трите предложени бяха български песни и слушател попита (сякаш аз бях го помолил за това) защо не се обявяват авторите. А те са поетът, композиторът и аранжорът, чак след които идва певецът изпълнител, изтъкван понякога заслужено, понякога не. Тази лоша практика не бих я изтъквал, ако авторите много често не бяха поставяни в незаслужена анонимност. 
В друго издание на същото предаване трябваше да се избира една от три български песни, но, както понякога бива, не бяха споменати авторите на текстовете. Слушател се обади с въпрос "Защо?" и те веднага бяха съобщени. Значи това изобщо не е трудно. Но е практика. Лоша. Радиото е от институциите, които са изрядни в отчислението на авторските права (така научих) и го поздравявам. Но освен това с левчетата, има и друго, не по-малко важно авторско право - то е моралното. В случая става дума за небрежното премълчаване имената на автора на текста (Отварям скоба, за да изразя несъгласието си с употребата на подценяващия термин "текстописец", който, ако е написал хубави думи за добра песен, значи е поет.). А понякога се пропуска и чия е музиката. Това пренебрежение става за сметка на певеца, който често пъти далеч не е Лили Иванова, Йорданка Христова и Петя Буюклиева, нито Емил Димитров и Васил Найденов, нито някой от по-младите изпълнители с безспорни качества.
Почти не съм видял и театрален афиш, в който да е споменато името на преводача - сякаш класиците и съвременните чуждестранни драматурзи са писали пиесите си на български. А съвсем наскоро гледах по телевизията хубавия филм "Козелът" на режисьора Георги Дюлгеров по новелата на Йордан Радичков, и се чудих и маех, че в излишно дългите надписи бяха включени и "филмовите дейци", които са осъществявали така наречения "кетъринг"... 
    Те може да са чудесни хора и да поднасят на артистите, на режисьорите и на операторите шедьоври на кулинарното изкуство, но... Това "но" няма как да се прескочи. В такива случаи един художник, мой приятел, обаче приятел и на алкохола, казваше: "Глей си масата!" Аз бих се изразил по-деликатно, бих помолил да не се  подценяват от обществото ни (включително и от медиите) моженето и творческите мъки на авторите. Не само поетите и композиторите. Не им ли стига, че заедно с цялата ни култура са оставени в задния двор на така наречената ни държава, а и няколкото букви на името им забравяме да споменем, когато дори законът го предвижда.
А радиото (и не само то), редакторите, водещите и техните началници е добре да съзнават, че държат страшно оръжие за въздействие в ръцете си (ще го наречем микрофон) и трябва да го използват за всеобщо благо. Но мястото ми се свърши и мога само да обещая, че не слагам точка на хубавото и недотам в ефира.