От "Черни връх до "Козлодуй"

Дамата е обилно гримирана, облечена леко екстравагантно за възрастта си. Приказва й се, та й се плаче. Докато чакаме автобус 98, ме пробва: за ненормално горещото време в резултат на глобалното затопляне, за снощния "ВИП Брадър". Срам не срам, признавам си, че не го гледам. Естествено, за неразбориите с транспорта - "ето на, променили са маршрута на 98, хаосът е пълен". Отбелязвам, че в интернет го има временното разписание и то така се спазва, че човек спокойно може да си сверява часовника. Кръвно обидена, дамата изригва: "Като сме овце и си мълчим, така ще е". Банален случай на дежурен мрънкач.
На спирката на бул. "Черни връх" преди Околовръстното се качват двама мъже от третата възраст, настаняват се и продължават започнатия разговор. Всъщност е монолог: единият говори, другият едносрично изразява съгласие. Тембърът е баритонов и мощен. В момента сме в 1954-та, когато баритонът е бил войник, имало криза в Близкия изток, задържали набора. Докато стигнем до хотел "Хемус", политическият обзор галопира през Кубинската криза през 1961 г., убийството на Кенеди, влизането на войските на Варшавския договор в Чехия в 1968 г., изгонването на шаха на Иран през февруари 1979-а и - на бегом до причините и прогнозите за кризата с бежанците. Забелязвам, че някои, особено от по-младите, слушат с интерес пространната политинформация, а и да не им се слуша, няма къде да ходят: баритонът е по-мощен от рученето на мотора. Този човек с тези познания и мощен баритон е за Хайд парк, просто се хаби една дарба в автобус 98.
Преминаването през Борисовата градина при гара "Пионер" съвсем спонтанно дава храна за "безумното решение" да се изсекат няколко десетки дървета, за да се отвори път за новото трасе на трамвая. "Зелените" добре са си свършили работата. Дали? Борисовата градина в района на Дианабад и Симеоновско шосе може да служи за нагледно помагало що е то бразилска джунгла, пардон, дъждовна гора (папагалски превод от английското "rain forest"), както напоследък е модно да се казва. Непроходими шубраци, обвити в лиани стволове, изсъхнали дървета. Преди време бях свидетел как при един по-силен вятър такова изсъхнало дърво се стовари и преби моторист, който имаше лошия късмет да е в лош момент на лошото място.
Спирка "Европейски съюз" на метрото. Картината е пъстра. Пенсионери с празни торби, които ще слязат на "Лъвов мост" да напазаруват по-евтино картофи и лук. Охранени млади мъже, които за себе си съм причислил към категорията "тумбаци" (с ударение върху първата сричка), със свлечени панталони до под коленете и богато татуирани прасци. Корпулентни, учтиво казано, млади жени и момичета, жертва и те като тумбаците на "диетата", която предлагат намножилите се пицарии и баничарници. Навремето, в моята младост, като се качиш в трамвай или тролей, се оглеждаш за обект за кратък транспортен флирт. Сега е изключено. Всички са забили поглед в таблетите, от ушите са провиснали жиците от емпетройките (MP3), по които тече любим рап. Единствено странично занимание - да се отпие вода от пластмасовото шише. Таблет, емпетройка, бутилчица вода - това сега е "фешън", или както му викахме навремето ние, изкопаемите, "шик". Пълна изолация от околната действителност, или както би изкряскала свраката на Радичков, "алиенация, алиенация".
Стълбите на изхода от метрото при ЦУМ. Долу ровичкат развалините на древна Сердика.
"Майстори, къде е делвата?" провиква се някакъв, вероятно археолог, ръководещ разкопките. Не останах да разбера намери ли се делвата или не. Вероятно се е намерила, това не ти е някаква монета от времето на Севт, та да си я мушнеш в комбинезона.
По-нататък си е сиво всекидневие. На чешмите пред банята (от вчера вече градски музей, най-после!) един клошар се къпе, друг пере под невиждащия взор на охраната и независимо от надписа "Къпането, миенето и прането са забранени". Под същия невиждащ взор са били изпочупени от вандали повечето чучури и минералната вода се стича по стената. На улица "Цар Симеон", където се отбивам да си купя арабски хляб, сърцето ми се изпълва със свидни спомени от младостта, когато бях кореспондент на "Работническо дело" в Ливан. "Фи хобес, хомос любнани" ("Има ли хляб, ливански хомос"), задавам въпроса като свой, вътрешен човек. "Фи, кулю фи" - "има, всичко има", радва ми се търговецът. Бейрут, истински Бейрут.
А след това в тройка трамвай, пак приземяване, пак досадната действителност. "Пазите си чантите, а?", гневи се циганка на две жени, които набързо изместват чантите си от бедрото пред корема. Двете контрольорки от "Градски транспорт" набързо подвиват опашки пред разгневения мургав софиянец, от когото са дръзнали да поискат билета. Едва не изпускам спирката на "Козлодуй" заради две гражданки, запречили вратата. Те през цялото време не престанаха да се надвикват, без въобще да се слушат една друга. "В очакване на Годо" ли? Самюъл Бекет ли? Йожен Йонеско ли? Какъв ти театър на абсурда пред картинките от автобус 98, метро линия 2, площадът пред Халите, трамвай тройка!