Професори - на кило, качество - никакво

Проф. д.т.н. Младен Георгиев

Попитали камилата, защо ти е крив гърбът, а тя учудено отговорила: че кое ми е право, та гърбът ми да не е крив. Такава е ситуацията и с нашето висше образование. Колко неща успяхме да развалим в България за последните 20 години, та да не можем да развалим и висшето си образование. Разбира се, че можем.
Образованието е консервативна система, която се изгражда в течение на много десетки години и дори векове. Прочутият Оксфордски университет в Англия е създаден през ХIII век. Нашето образование след Освобождението (1878 г.) е било създадено по образец на руската образователна система, която от своя страна е била аналогична на германската, въведена в Русия от император Петър Велики. Това обстоятелство е дало една завидна стабилност на нашата образователна система, която не се е влияела от колебливото поведение на българските политици между Русия и Германия, поради което тя се е развивала без сътресения десетилетия наред в избраното направление.
Да обсъдим някои принципни моменти, характерни за образованието, което се осъществява във висшите училища у нас днес.
Първият въпрос е, как да оценим качеството на обучението, което се предлага от даден ВУЗ. Добрият университет трябва да осигури възможност на своите студенти да усвоят съвременното ниво на научната област, която изучават, и да се подготвят да продължат нейното развитие по време на своята бъдеща трудова дейност. За да се изпълни тази задача, студентите трябва

да се обучават от най-добрите учени

в дадената област, които при това имат и умението да предадат необходимите знания на тези, които обучават.
Как в развитите страни оценяват степента на научните знания на преподавателите във ВУЗ? Това става чрез защитата на определени научни степени. Първата научна степен е доктор (д-р), а втората, по-високата, е доктор на науките (д.н.). В западните страни традиционно степента д-р се обозначава Ph.D (доктор по философия), а д.н. като D.Sc. (доктор на науките). Педагогическите способности на преподавателите във ВУЗ се оценяват със съответните научни звания, които са доцент (доц.) и професор (проф.).
В съответствие с тези две скали за оценка на научните степени и научните звания във ВУЗ, най-високо признание сред преподавателите имат тези, които са проф. д.н., по-ниската градация е проф. д-р и още по-ниската - доц. д-р. Най-трудно се "овладява" степента д.н. Това е причината, поради която не се смята за авторитетно да кандидатстваш за научното звание "професор", ако преди това не си защитил научната степен д.н., т.е., ако не си доказал, че имаш приноси в науката. Именно поради страха от тези обстоятелства вносителите на новия "Закон за развитие на академичния състав", в частност - бившият министър Сергей Игнатов, приложиха неимоверни усилия да премахнат научната степен д.н. Научната общност обаче активно се надигна на протест и не позволи това да се реализира. Но остана в закона

липсата на каквито и да било изисквания

за доказване на качества при кандидатстване за степен или длъжност, което логично и очаквано доведе до "производството" на научни титли на килограм.
Как изглежда академичният състав, например, във факултета по металургия и материалознание на университета в Бирмингам в Англия, който посетих в 2000 г.? Няма съмнение, че Англия е държавата с една от най-добре уредените университетски образователни системи. В настоящия момент в тази страна се обучават около 5000 български студенти. За справка: в Техническия университет в Габрово учат около 4000 студенти.
Във въпросния британски факултет обучението се води от 24 сътрудници, ръководени от световноизвестния специалист в областта на материалознанието проф. д.н. Джон Кнот. От тези сътрудници 18 са с научни степени д-р и 6 са д.н., професори са 10 човека - проф. д-р 5 човека, и проф д.н. 5 човека. Ръководител на факултета е естествено проф. д.н.
Как при това положение да се оцени качеството на един ВУЗ? Естествено по броя на проф. д.н., които работят в него. Едно е да изпратиш детето си да учи в университет, където има значителен брой преподаватели с висока квалификация и съвсем друго е, ако няма такива. През последните години най-добрите университети в света се оценяват вече и по работещи в тях лауреати на Нобелови награди. Но да оставим настрана тази класификация, от която ние сме много далеч.
Вторият въпрос, който трябва да бъде решен, се отнася до броя на българските висши училища, които биха могли да бъдат осигурени с качествен преподавателски състав, отчитайки, че населението в страната вече е под 7 милиона. В настоящия мамент в България има 53 учебни заведения, които издават дипломи за висше образование. Последният засега ВУЗ беше организиран преди 2 години в Перник с гръмкото название "Европейски политехнически университет", а вече се обсъжда създаването в началото на следващата година на поредния ВУЗ във Видин или Монтана.
Въз основа на опита на развитите европейски държави, специалистите твърдят, че на 1 милион жители се полага да действа нормално 1 ВУЗ. При това положение в България трябва да има общо около 7 висши училища.
До какви последствия води

тази огромна диспропорция

между обективно възможните и реално създадените ВУЗ в страната? Този голям брой висши училища нашето общество не може по естествен начин да осигури с необходимия брой преподаватели, които да са признати и като най-добри учени (д.н. и д-р). В обществото такива специалисти се създават много трудно и затова са рядкост.
Какви са възможните изходи от така създадената ситуация? Те са два:
- Първият е да се намали рязко броят на висшите училища, за да могат тези от тях, които останат, да се комплектуват с преподаватели, отговарящи на съвременните университетски изисквания. Този път ще гарантира необходимото качество на подготовката на студентите.
- Вторият изход е рязко да се понижат изискванията към професионалната подготовка на университетските преподаватели. Това би дало възможност на хора с твърде посредствени професионални възможности бързо да заемат многобройните свободни места за доценти и професори във вече съществуващите голям брой ВУЗ. Те обаче няма как да са в състояние да предложат на страната висше образование, което да отговаря на традиционните европейски изисквания. Именно този втори път за развитие на висшето образование бе разработен и реализиран от министъра на МОМН г-н Сергей Игнатов. Започна бързото и масово производство на доценти и професори. Според някои данни всеки ден се произвеждат по 1 професор и двама доктори. Във в. ДУМА четем: "Според прогнозите на ректорите до няколко месеца новите носители на академични длъжности у нас ще стигнат и надминат 2000". В чест на министър Игнатов тези новоизпечени кадри започват да се наричат "игнатовки" по аналогия с "калинките", които получават високи държавни длъжности, без да имат необходимото за тях образование.
Трябва да отбележим, че приетият от Народното събрание "Закон за развитие на академичния състав" не е наше, българско изобретение. Аналогичен закон беше приет преди няколко години в съседна Румъния, в резултат на който бяха набързо "създадени" около 3000 професори. За щастие на румънското висше образование този "нов" закон беше отменен и се върна старата и изпитана система, при която научните степени и звания се раздават не от всеки ВУЗ, а се контролират от една държавна институция. Да се надяваме, че следващо българско правителство ще последва примера на Румъния и ще спаси българското висше образование от разрушаване, като отмени сега действащия "Закон за развитие на академичния състав". Това ще даде възможност да се възстанови доброто име на нашите университети.
За България е целесъобразно нейните деца да получават висшето си образование в страната, а след това най-способните от тях да бъдат изпращани на специализация в реномирани европейски научни центрове със задачата обаче да се върнат в България. Само в този случай ще имаме качествено висше образование и високоразвита наука.