Белетристика
Гаден свят
/ брой: 285
Чавдар ШИНОВ е роден в София на 28 май 1941 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски".
Работил е като огняр в Народния театър "Иван Вазов" и Социален дом за слепи жени, конфекционер на автомобилни гуми в завод "Георги Димитров" в София, редактор в хумористичните вестници "Стършел" и "Пардон", сценарист в Студия за игрални филми "Бояна".
Автор е на повече от 17 книги: сборници с разкази и фейлетони, комедията "Апахите на лятото", романа "Да се любим на инат", пиеси и книги за деца. По негови сценарии са заснети едни от най-гледаните български филми, сред които "Да обичаш на инат", "Петък вечер" и "Маневри на петия етаж". Носител е на национални и международни награди, между които: националната награда "Христо Г. Данов", наградата на ОИРТ за радиопиеса и наградата за разказ "Чудомир"
В студена януарска нощ, сред скованата от злобен сибирски циклон София, под тоновете остър хоросанен сняг на покрива на двайсет и осма образцова болница, токсикологът Петър Фиданов усети болезнена отврата от света, човечеството и най-вече от себе си... Легнал по гръб върху бялата амбулаторна кушетка и вперил лъскав поглед към прашния жълтеникавосив таван, той мислеше за смисъла на живота.
Доцент Пеци, така му викаха всички в болницата, беше медик талантлив, сръчен, хитър и гаден. Тарикат! Новият посттоталитарен и преддемократичен модел български доктори. Две хиляди и четвърта, благоденстващ и щастлив, той посрещна заедно с пухкавата си съпруга, офталмоложката Софка, и грозноватата си късокрака, дебеличка като майка си, печална дъщеря, в петстаен палат, все още миришещ на боя и току-що излезли си майстори и натежал от всякакви екстри. Докторското жилище се намираше на третия етаж в резедав, наскоро завършен блок в новобогаташкия квартал "Хладилника". Пръскаха се над столицата букетите на новогодишната илюминация, гърмяха от околните балкони пиратки, ракети и мутренски пистолети, а в камината подскачаше и пускаше искри огън, весело се люлееха пламъци и холът беше пропит от уютната миризма на горящо дърво, пържоли и всякакви манджи.
Да, доцент Пеци имаше камина в хола си! "Версай", френска, иззидана от бигор със сивкави фуги между плочите и богатски блеснали месингови кантове на огнището - всичко за дванайсет и нещо бона...
Знаеше да живее доцент Пеци!
Дългогодишно вещо лице, консултант май вече в стотици дела и разследвания за отровили се влюбени ученички, лепачки на подметки в частни обувни предприятия, добили трайна инвалидност от отровите, с които работят и пияници, изпили в алхохолен подем вместо ракия, достатъчните за летален край три-четири глътки концентрат антифриз, който би ги предпазил от замръзване и при минус 40 градуса, но иначе успял да ги охлади донякъде около нулата и да ги положи върху жълтите, видели какво ли не, фаянсови плочки на масите в патологията...
Бързо и ловко се ориентира доцент Пеци в новото време. Събра го иначе съдбовно жадуваната общобългарска свобода в порочна страстна връзка със съдии, адвокати, ченгета и прокурори и благодарение на неговите заключения като вещо лице, доста бандюги с години влачеха и отлагаха делата си, мутри и убийци се разхождаха на свобода и новобогаташи се измъкваха от исковете на нещастниците, които, работейки в отровите на производствата им, бяха дали здравето си, та да могат те да се уредят с разкошна къща я на Ривиерата, я някъде по Банско или Слънчев бряг. Псуваха правозащитници-романтици, пишеха пламенни антрефилета вестникари, питаха гневни депутати и още по-гневни министри отговаряха, мръщеха се европейски посланици, телевизионни умници спореха и обясняваха и партийни лидери се кълняха, че всеки момент ще направят гигантска и неподозирана реформа в правосъдието ни, а доцент Пеци взимаше чрез несложна хитроумна система това, което му се полага... Бандитите, иначе свирепи, кървави и космати, плащаха добре и спазваха с почти патриархално благородство мъжката си дума.
- Парата, младежи! Парата е вече мярката за всичко! Човек изобщо не трябва да се срамува да печели мангизи от работата си! - със свойствената си веселяшка откровеност беше заговорил веднъж доцентът в манипулационната. - Минаха годините на бедния български доктор, всеотдаен борец за здравето на трудещите си и най-добър в професията! Дойде времето, когато това, да си доктор означава да си богат. Ясно ли ви е? Ще ги лекуваме ние болните с всички сили, но и ще богатеем кой колкото може!
Думите му шокираха жестоко романтичната анестезиоложка доктор Васева, стара мома, с увенчана със сноп руси косъмчета брадавица, която тайно мечтаеше да умре в някакво сражение, изнасяйки от огневата линия лейтенант с пламенни очи и красиви бели ръце, подобни на ръцете на хирурга Любенов, в който беше влюбена тайно, но всички го знаеха...
Такива ги говореше доцент Пеци, но ето - размисли се в тази студена снежна нощ, обля се в кръв душата на токсиколога и мрачни открития за света, в който му се е случило да живее, го затерзаха... В момента в интензивното умираше сух плешив човечец, жена му седеше на пейката в края на коридора и в светлината на високия прозорец зад нея, като в прозорче на пералня, се въртяха вълма сняг. Няколко пъти беше минал тази нощ доцентът край нея и тя, сгушена и потънала в черната си дреха, така поразително напомняше оръфано някакво животно, болно и проскубано, изгубило стадото си, клекнало само - объркано, беззащитно и чакащо да се появи отнякъде хищникът, който ще напълни корема си с него, че Пеци чак изтръпваше.
- И тя ще се самоубие! - мислеше си доцентът. - Тази сутрин ще умре мъжът й, а на следващата вечер тя ще се обеси в някакво мазе и след седмица съседка ще я намери и пронизително ще запищи!
Наглият печалбар Пеци сякаш дори ги чу тези писъци и видя сумрака на мазето на панелния люлински блок. Беше прочел в книжата при постъпването в болницата, че умиращият е от "Люлин". Блок 21-78! Вход "Б"! В този блок, само че вход "Г", във вмирисана на цигарен дим гарсониера на осмия етаж, почти пет години беше живял и самият доцент Пеци, тогава просто студентът по медицина Петър Фиданов. Там и за първи път целуна офталмоложката София Генкова, тогава слабичко очилато момиче, също студентка-медичка. Там тя, с уплаха и дори ужас в очите, една вечер му съобщи, че май е бременна и виновно се разплака! Тогава доцент Пеци извърши нещо неочаквано - почти всички забременели момичета-медички правеха аборти. Кой знаеше защо контактът с науките за тялото и това, което боледува в него, ги правеха професионално цинични и решителни, лягаха съкурсничките да изчегъртат от тях тръгналия нов живот и око не им мигаше. Готова за аборт беше и Софчето, но, ето, случи се тогава нещо невероятно - студентът по медицина Петър Фиданов внезапно я прегърна, зацелува я, а седмици след това двамата се ожениха!
Даа, добър човек всъщност беше тогава доцент Пеци - романтичен, бледен, рано оплешивял, почтен, влюбен и верен!
Колко хубаво беше тогава!? Колко хубаво беше!?
Мъжът в интензивното се беше нагълтал с "Карате". Изпил беше жадно и изпълнен от желание да умре колкото се може по-бързо цяла опаковка. Универсална отрова за пръскане на овощни дръвчета и всякакви зеленчуци. Страхотна интоксикация! Нищо нямаше да го оправи - ни промивки, ни системи, ни инжекции. Такъв направо го сваляй в моргата, защо да хвърляш пари за лечение, което изобщо няма да помогне...
Лежеше сега пътникът към отвъдното, отмерваше системата капка след капка в прозрачното си балонче, вливаше във вените му нужните химикали, но разяждаше отровата безмилостно и непредотвратимо черния дроб, прогаряше бъбреците, скапваше чревния тракт... Най-късно до утре, някъде привечер, дежурният, дето щеше да смени доцента, щеше да отбележи в смъртния акт часа на леталния изход...
Много хора бяха умирали тук, отдавна беше свикнал Пеци с хладната близост на човешкия край, но днешният случай улучи някаква неподозирана струна в него, покърти сърцето му, направи го философ...
Боже мой, колко хубаво беше в онези далечни години в същия този сив и гаден с остъклените си балкони люлински блок. Веселията с колеги, когато пристигнеше поредният колет - дървено сандъче изписано отгоре с разкривения почерк на баща му и пълно с наредени в нагънати вестници буркани - манджите на майка му. С мечтите, да да - мечтите! Сега дори май го е срам да си признае, че е мечтал за такива неща! Да открие лекарство срещу рака - какъв глупак? А защо глупак? Защо всички така безмилостно поумняваме?! И твърдият плосък корем на днешната му козуначеста съпруга, чистият женски мирис на слабините й... Колко беше тогава срамежлива тя - винаги гасеше осветлението, увиваше се в чаршафите, пищеше, когато той внезапно щракваше лампата... Сега от нищо не й пука, ляга като на операционна маса, само блесналите отгоре прожектори липсват...
Как отлита всичко?
И какъв е смисълът?
Сестра Денева, дежурна заедно с него в тази студена нощ, още докато вечеряха двамата в манипулационната, му разказа какво се е случило в панела от студентските му години. Казал й го оперативният от районното, който задължително пращат от полицията, за да снеме показания, когато има опит за самоубийство. Дъщерята на умиращия в интензивното вече години живеела в Хамбург. Добра дъщеря. Дори много добра. Работела там, уредила се, добре печелела и много за мама и тате се грижела. Апартаментът ремонтирала, кола им купила, всичко вътре обзавела, сега и мезонет някъде по баровските квартали им строяла... Но ето ти на теб изненада - намира един ден бащата в пощенската им кутия списание, подхвърлено от гаден съсед, завистливец и мръсник. От онези списания, дето могат да се ползват и като учебници по гинекология. А вътре щерката...
Влиза в дежурната стая сестра Денева - торбеста някак, увиснала, с крака синкави и отекли от годините, изкарани насам-натам по болнични коридори... Изправя се доцент Пеци, сяда на кушетката, опира гръб в хладната стена, пали цигара:
- Как е оня с каратето?
- Как да е? - отвръща сестрата и рови нещо в шкафа със стъклария.
- Денче, дай нещо за пиене!
Старата бойна сестра хвърля бърз и проницателен поглед към доцента, отива до бюрото и вади бутилка... Налива си Пеци в почерняла отвътре порцеланова чаша за кафе, изпива я жадно, налива отново и отново на един дъх я обръща, мръщи се от лютото на ракията, после отива до прозореца, гледа замислен към фъртуната навън и с неочаквана драма в гласа си казва:
- Денче, Денче, гаден свят сме си подредили, Денче!
А снегът вече трети ден непрестанно вали, трупа се, затиска ни, студен и тежък, като лавина - само дето камъни и трупи не влачи!
Как ще го изринат службите по чистотата просто не ми е ясно!
Еx libris
Книга, изпълнена с човеколюбие
Валери Петров
...Не зная дали книгата ще бъде украсена със снимка на автора (макар че дори да има такава, тя едва ли ще бъде в цял ръст). Така или иначе, трябва да се знае, че той е надарен от Създателя с внушителни габарити и всеки път, когато се готви да си тръгне от къщи по тъмно през гората, изказва съжаление, че сега ще има да плаши влюбените двойки. А защо казвам това?... Ами защото ми е чудно, че човек с такива размери може да крие толкова нежност и съчувствие към хората, за които пише. Очевидно ги обича всички вкупом и поотделно. А това е факт и той е, който въздейства на диоптрите ми. Така се получава, защото разказите на Ч.Ш. на големия въпрос защо са написани, отговарят: „Защо ли? Ами защото е тъжно, че хората живеят по този тъжен начин. И защото би било добре, ако бяха малко по-щастливи, не мислите ли?“ И може би не съзнават, че са страница от една „добра в двата смисъла“, талантлива, умна, майсторски написана, изпълнена със скрита човечност и състрадание книга. Книга, която, прочетена от възприемчиво към изкуството сърце, ще остави в него искрящо кристалче човеколюбие.