На фокус
"Да живее България" не ни прави по-малко европейци
Кабинетът "Близнашки" не е нищо повече от протеже на енергийната мафия, която го издигна на власт и която ни подготвя нов социален геноцид
/ брой: 215
Емоцията определено не е на мода. Нещо повече, ако за нея днес се говори публично, най-често се говори със снизхождение. На пазарния "рационализъм" като че ли е предопределено еднозначно да преобладава. И най-вероятно именно затова откровено нищо у нас не върви както би трябвало, въпреки иначе иманентната агностичност при емоционалността.
Българският, повече емоционален, отколкото рационален архетип "дядо Йоцо" не е отменяем, нито посредства втълпяване на "свръхактуална" идеология, нито чрез лозунги за подходящо "оглавяване" на масите, нито чрез социологическо псевдоанализаторство, предназначено най-вече за "нуждите на интелигенцията".
Не познавам човек с непродадена съвест, комуто да се е понравил Гергьовски парад без самолети и бронирана техника. И то не че би трябвало непосредствено да се готвим за война. А защото все отнякъде държавата ни най-после би трябвало да влезе в режим на последователно себеутвърждаване. Контекстът, съгласете се, прозрачно видно, е колкото рационален, толкова и емоционален. 50 на 50.
През последните две десетилетия направихме повече от достатъчно, за да разединим нацията и да лишим държавата си от нормалното й актуално значение. Хаотично разрушителна приватизация, въвеждане на нелогичен плосък подоходен данък, експериментално идеологизирана реформа в икономиката и обществото, партизанщина под път и над път...
Последният 15 септември обаче показа, че у нас могат да се вместят заедно, без да се изключват и противопоставят, както цветята за учителите, като израз на признателност през първия учебен ден, така и филантропистката помощ за Мизия и другите напоследък пострадали от наводнения населени места. Ако не друго, трябва да ни е станало ясно поне, че истинското разбиране за живота не е фанатичното по рода си "или, или" а по-скоро "и, и".
Общонародната беда, само външно парадоксално изглеждащо, е шанс да отидем общонародно напред. С взаимна подкрепа, със солидарност, с държавничество, с нещо, което успешно ни бяха внушавали напълно да забравим през последните 2 десетилетия.
Може и да не съумяхме да организираме военния парад през тази година, както би трябвало. Но защо да не направим едно шествие по жълтите павета на службите за борба с природни бедствия, на доброволците, взели се направо от никъдето, на жандармерията, опазила по-голямата част от селскостопанската реколта, на полицията, въвела някакъв контрол над нахлуването на бежанци по безсмислено "зелената" ни граница. Имаме маса "обикновени" хора, изявени държавници, с които би трябвало да се гордеем.
А за това, защо не се гордеем, няма логично обяснение, освен такова в плоскостта на глупостта и деструктивността.
"Да живее България!" в никакъв случай не би могло да ни направи по-малко европейци.