Залезът на Империята

След продължителни спорове в американския Конгрес републиканците, демократите и президентът Обама се споразумяха в началото на август да вдигнат горната граница на държавния дълг. И докато през 1940 г. САЩ дължат под 50 милиарда долара, сега задълженията им достигат 14,3 билиона, или около 100% от БВП, което представлява увеличение от 240 пъти (!). А след компромиса, който предотврати неплатежоспособността, към тази гигантска сума ще се прибавят още стотици нови милиарди. Бюджетният дефицит на САЩ само за тази година възлиза на около 1,5 билиона долара, което е над 9% от БВП на страната.
Споразумението предвижда повишение на границата на дълга с още 2,2 билиона долара, но и съкращение на разходите с 2,4 билиона. Не се прие повишението на данъците, за което Обама и част от демократите настояваха. Реши се специална комисия да направи проучване и до края на ноември да препоръча допълнителни съкращения на разходите. Въпреки желанията за свиване на държавните задължения президентът наскоро обяви нова конюнктурна програма за още 450 млрд. долара, което няма как да не се отрази на бюджета на страната. Макар Обама да предложи разходите да бъдат покрити с премахване на данъчни облекчения на стойност 467 милиарда за богатите, това най-вероятно няма да мине в Конгреса.
Но всички тези действия представляват само временна отсрочка, но не и решение на дълговата криза за страната. По този начин най-мощната все още икономика на света се доближава с още една крачка до състоянието на полуфалиралите държави от периферията на Еврозоната. Не е и случайност, че САЩ най-после получиха справедливо понижение на кредитния рейтинг, което неминуемо ще оскъпи заемите им. Защото дългът спрямо икономическата мощ е мащабът, който използват финансовите пазари. И докато заедно с дълговете расте и икономиката, няма място за опасения, че заемите ще останат необслужени. Но това вече не е гарантирано и финансовите пазари показаха червен картон и на най-голямата индустриална нация. По този начин те сигнализират, че диспропорциите са станали твърде големи, а държавата живее над възможностите си.
Сделката по дълга в Конгреса се оценява критично и от водещи експерти. Според нобелиста Пол Кругман, постигнатият компромис е трагедия не само за Обама и демократите, но и за американското стопанство, което е в трагично състояние. "Най-лошото, което може да бъде сторено при това положение, е допълнително орязване на разходите на държавата. Това ще нанесе нов удар на рухналата икономика и по-скоро ще влоши, отколкото да подобри проблема с дълга". А Бари Айхенгрийн, също известен икономист, смята, че вече се е случило най-лошото: "Икономиката почти не нараства, потребителското настроение е в долна мъртва точка, а страната е изправена пред прага на нова рецесия. При това положение програмата за икономии окончателно ще я тласне в пропастта". Също и Нуриел Рубини, бивш съветник в министерството на финансите, оценява постигнатия компромис само като междинен етап в пропадането: "Съвсем скоро в световната конюнктурра и в икономиката на САЩ ще се появят нови, още по-сложни проблеми". А проф. Джоузеф Стиглиц дори вижда края на суперсилата, с което се потвърждава предсказанието от 2002 г. в книгата на френския философ Емануел Тод за "Залезът на империята". В нея той обръща внимание върху факта, че САЩ от десетилетия живеят на кредит за сметка на другите държави. Америка потребява много повече, отколкото произвежда. Производството на САЩ е по-малко от това на ЕС и едва превишава това на Япония. И за да поддържат високото си потребление, те трябва да получават външни дотации от над 1,2 млрд. долара дневно. Следователно са зависими от постоянен приток на капитали отвън и от това, доларът да е световна валута, което обаче все повече е под въпрос.
Днес икономическото състояние на световния хегемон не е завидно. От доста време стопанството линее и дори вече две години след официалния край на рецесията не показва признаци на съживяване. Още преди кризата то нарастваше с едва 1,9% през 2007 г. След достигане на дъното през 2009 г. темповете на нарастването останаха в рамките на около 2%. Тази хронифицираща се стагнация допълнително изостря драмата с публичните финанси. Много от федералните щати вече са на ръба на неплатежоспособността. Експлодира и безработицата, която за няколко години скочи от 4 на над 9%. Все повече се разтваря и ножицата между свръхбогатите и лавинообразно нарастващия брой на бедните, който по официални данни вече е над 46 млн. души.
Причините за това състояние са няколко. Големите разходи на държавата за преодоляване на кризата, продължаващото намаление на данъците, чието начало бе поставено още от Буш, и огромните военни разходи от годишно около 800 млрд. дол. Към всичко това се добавят дълговете и на домакинствата, достигнали рекордни стойности, и гигантските задължения на пенсионните каси. По консервативни оценки те се изчисляват общо на поне 50 билиона (!).
Структурата на официалния държавен дълг, в средносрочна перспектива, се състои от 12% разходи за конюнктурни програми, 8% мерки във финансовия сектор. А около 10% трябва да бъдат осигурени за кредити и субсидии за отделни предприятия и браншове. Съвсем не е за подценяване и ролята на лихвите по държавните облигации, отнесена към ръста на икономическото развитие. Тя е причина за допълнително увеличение на дълга с 20 на сто. Защото ако дългосрочната лихва по облигациите, с които държавата се финансира и които трябва впоследствие да изплаща, е по-висока от приходите от икономическия растеж, страната автоматически попада в капана на бързо растяща дългова спирала.
До кризата дефицитите бяха привидно покривани от ръста на цените на недвижимите имоти и на акциите, т.е. от нарастването на фиктивния капитал. От политическа гледна точка кредитната експанзия и свалянето на лихвения процент бяха съзнателно провеждани. Но актьорите в пиесата за "дълговия бум" преиграха. Банките с ниските лихви, политиците със създадените възможности за отписване на данъци, държавните регулативни органи със свръхлибералната си политика, и домакинствата, които се почустваха насърчени от ниските лихви към консумация свръх своите възможности.
Дълговата криза представлява специфично продължение на финансово-икономическата криза и се проявява различно в отделните страни. ОЕСD оценява средното задължение на своите страни-членки за 2010 г. на 96% от БВП. Във фокуса на вниманието досега бяха само Гърция, Ирландия, Португалия, а напоследък Италия и Испания. По-малко внимание се обръщаше на развитието във Великобритания, Япония и Щатите. Но кризата влоши тяхната задлъжнялост. Въпреки това лихвите по дългосрочните облигации запазиха ниско равнище заради повишеното им търсене от инвеститори, които предпочитат да печелят от държавни дългове, отколкото от реално производство.
Въпреки тежките си проблеми, САЩ остават все още водеща икономическа сила, макар и със спадащо значение. През 80-те години те създаваха около 33% от световния икономически продукт. Сега този показател е паднал на 23%, а според МВФ през 2016 г. ще се понижи до 20 на сто. Постоянно намалява и делът на Америка в световната търговия. А центърът на икономическото развитие все повече се измества към Китай и Индия.
Намалената акумулация на капитал от САЩ се отразява зле и на търговския им платежен баланс - от 20 години той се влошава. За периода 1991-2006 г. външнотърговският дефицит на САЩ се увеличава от 0,5% на 6% от БВП с покачваща се тенденция.
А предкризисният растеж на американската икономика се дължеше на конюнктура, поддържана от частното и държавно потребление и от бума в жилищното строителство. Във взаимодействие с дерегулацията на финансовата система те допринесоха за възникване на инфлация в недвижимите имоти. Дългът на САЩ и огромните доларови запаси в други страни доведоха до появата на гигантски кредитен и ценови балон за недвижимостите. Икономическият растеж, с който Щатите учудваха света в началото на новото хилядолетие, се дължеше на гигантското нарастване на балона от ликвидни пари и на "лесните" кредити. Федералният резерв със своята либерална лихвена и парична политика също допринесе за формирането на спекулативния балон. Последствията от тази финансова вакханалия вече са известни. Фалитът на инвестиционната банка "Леман Брадърс" сложи началото на срив в цялата световна финансова система. Реакцията на тази катастрофа бе интервенция през есента на 2008 г. от непознати по мащаб мерки на стойност билиони долари и евро на държавите и на емисионните банки. В средата на 2009 г. водещите западни страни успяха да се върнат към умерен икономически растеж, а финансовият сектор, въпреки продължаващите проблеми и слабости, бе стабилизиран. Но приложените мероприятия имаха своята сериозна цена. Почти навсякъде държавите осезателно задлъжняха и въпреки че успяха да отсрочат апокалипсиса, системните причини за него не бяха отстранени и ще продължат да бележат финансовата и данъчна политика на много държави за години напред.
Изход от гибелната спирала на дълга за САЩ не се вижда. БВП от април до юни нарасна на годишна база едва с 1,3%. Растежът за четвъртото тримесечие на 2010 г. бе коригиран надолу на 2,3%, а за първото тримесечие на 2011 г. на едва 0,4%. Потреблението, от което зависи 2/3 от икономическия растеж на страната, остава ограничено заради високата безработица .
Цените на къщите са спаднали с 1/3 спрямо максимума през 2006 г., новото строителство е намаляло дори с цели 75%, а частните домакинства претърпяха драматични финансови загуби заради колапса на жилищния пазар и на акциите. А ако конюнктурата на САЩ се охлади още, това ще се отрази негативно на цялата глобална икономика.
Разногласията сред управляващите кръгове на САЩ в дебатите по дълга за пореден път доказаха, че липсва желание за промяна в политическото мислене. С удивителна бързина те забравиха поуките от катастрофалната криза. Старите политико-икономически теории (които всъщност я причиниха) като например, че всяка държавна регулация на икономиката е лоша, че доброто за финансовите пазари е добро и за всичко останало, че намалението на данъците прави чудеса, отново се възраждат. Дори теорията "Trickle-Down" от времето на Рейгън, изразяваща се в това, че всичко, което е от полза за печалбата на бизнеса, е положително и за обществото, отново преживява ренесанс.
Истината обаче е, че само комбинация от една фундаментално нова икономическа политика, съчетана с оздравителна стратегия за държавните финанси, може да извади САЩ от клопката на дълга. Но такава реформа едва ли е възможно да се осъществи в бастиона на глабалния капитализъм. Така че пред САЩ не се очертава друга алтернатива, освен бавният залез като империя.