Позиция
За конкурса "Теодор Траянов"
Литературни конкурси или трибуни за раздухване на злоба и неприязън
/ брой: 47
Такива обезпокояващи и нелицеприятни мисли предизвика в мен церемонията по отчитане на поредното традиционно издание на литературния конкурс, посветен на големия български поет Теодор Траянов, която се състоя на 30 януари т.г. в Пазарджик. Прави чест на община Пазарджик, че е учредила национални литературни награди, ознаменуващи имената на такива забележителни творци на изящната ни словесност като Никола Фурнаджиев, Константин Величков, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов, Райко Алексиев, Стоян Бакърджиев, Иван Динков. Това безспорно е израз на заслужено признание за техния значителен принос в генезиса на националния ни литературен и духовен живот. А връчването на присъдените престижни отличия се превръща в своеобразен духовен празник за местната културна общественост.
За съжаление, понякога тези интересни и дългоочаквани събития се помрачават от някои недобросъвестни люде, които съвсем съзнателно и целенасочено ги използват като удобен момент за слагане на пръст в раната на достатъчно болното ни политическо битие. Именно така постъпи и Александър Йорданов, който в качеството си на председател на журито обяви имената на новите носители на Траяновата награда - Валентина Радинска и Андрей Андреев, спря се лаконично на някои моменти от човешкия и творчески свят на поета, но умишлено в преднамереното си слово сложи акцента на преждевременната кончина на Теодор Траянов на 15 януари 1945 г. Истинско недоумение обаче предизвика неговото "разкритие", че неочакваната смърт на автора на великолепните "Български балади" е последица от задържането му и жестоките побоища, с които го удостоили комунистите след 9 септември 1944 г. "Тогавашните пролетарски литератори, каза някогашният парламентарен шеф, гледали на него като на отявлен германофил, символист и фашист, пребиват го от бой, лежи в полусъзнание в подземията на дирекцията на полицията. Оставен е на произвола на съдбата и го намират захвърлен като никому ненужна вещ в някакъв склад. И за да не умре, бил откаран в Александровската болница."
Слушах го изумен: как може да се сипят така безотговорно подобни гнусни измислици! Сетне не един и двама изразиха открито възмущението си от връхлетялата ни като гръм от ясно небе нова версия на г-н Йорданов, целяща да промива наивни мозъци. Нашето съвремие сега буквално се задъхва безпомощно от подобни нечистоплътни манипулации. В случая бившият ни дипломат се е заблудил, без да се позовава на някакви доказателства. Просто редакторът на отдавна изчезналия в. "Век 21" е един от неуморимите рупори на родната ни демокрация, която съсипа народа ни и го доведе до просешка тояга. Но това е тема за друг разговор.
Всъщност какви са фактите? Големият български поет никога и никъде не е уличаван като апологет на управляващите върхушки в царска България. Напротив, този толкова талантлив творец, невероятно скромен и перманентно безпаричен човек, не само че е отделял от залъка си, даже гладувал, вземал пари назаем, за да помага на бедни и нуждаещи се. А в литературен план заедно с най-големия си приятел Иван Радославов са давали територия за творческа изява в сп. "Хиперион" на немалко автори с лява политическа ориентация. В политически аспект той неведнъж е сочел причините за социалните злини. "Всичките ни нещастия - споделя Траянов пред брат си Крум - идват от двореца. Нашите политически лица са пионки в ръцете му и това именно не мога да понасям."
Поетът винаги е осъждал издевателствата с изстрадалия ни народ. Заедно с Людмил Стоянов и Иван Радославов се възмущават гневно от кървавия Деветоюнски преврат през 1923 г., от зверската разправа със Стамболийски и хилядите избити по време на Септемврийското въстание. Да не говорим колко тежко изживява мракобесническите априлски нощи, довели до безследното изчезване на Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст... - цветовете на тогавашната ни художествено-творческа интелигенция.
За да почувстваме високия нравствен и интелектуален ръст на автора на известните "Химни и балади", е достатъчно само една малка разходка из спомените на неговите съвременници - нещо, което г-н Йорданов май не е сторил. В годините на немската окупация на родината ни - пише големият наш актьор Владимир Трендафилов, близък сподвижник на поета - едно голямо германско издателство предлага на поета да издаде неговия чудесен "Пантеон" при голям хонорар и при едно само условие: да не се печата стихотворението му "Последният сън", написано в памет на Хайнрих Хайне. Траянов не прие второто условие и остана на хляб и сирене, за да не умре в пълна мизерия. Ето такъв човек и поет беше Траянов."
Сигурно тези думи не са навестили изследователския свят на човека, чиято демокрация ни дарява щедро с толкова щастливи дни вече четвърт век. Иначе би се поклонил и той, колкото и озлобен да е, пред преклонението на поета от Пазарджик пред големия Хайне, възпял самоотвержената борба на силезийските тъкачи за хляб и свобода. Може би Хайне не допада на бившия ни посланик в Скопие и на неговите прекрасни и верни съмишленици, които с хъс го изхвърлиха от родното ни училище.
Признавам си, че не познавам добре изследователските търсения на неуморимия хулител на тоталитарния режим, но не беше зле да се поразходи и из брой 5 на в. "Литературен фронт" от 2008 г. Той целият е посветен на автора на "Тайната на Струма". В него и дума не е обелена за някакво варварско посегателство върху някогашния ни пръв дипломат в Австрия. А Марин Георгиев, сътворил въпросното издание, не би пропуснал, ако имаше нещо подобно, да излее омразата си срещу онези, които превърнаха бедната ни и изостанала страна в процъфтяваща социалистическа България. Оставам също така с впечатление, че възпитаникът на Шуменския педагогически институт не е чел или съзнателно пренебрегва известната статия на Борис Делчев "Фашизмът в българската литература", публикувана през септември 1944 г. във в. "Работническо дело". Там сред посочените обвиняеми отсъства името на Теодор Траянов. А то просто няма място в този поменник с Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Фани Попова-Мутафова и т.н.
Изглежда, се изчерпи вече оръжейният арсенал на хулителите на "тежкото" ни тоталитарно минало и се намериха хора, които безнаказано продължават да нагнетяват непоносимото ни и без това съвремие с недостойни измислици. В неудържимия си стремеж да се нареди сред най-известните ни творци на литературната ни история, Александър Йорданов създава впечатление на човек, който заобикаля факти и събития. Предполагам, че му е известно честото боледуване на Траянов, особено пък заболяването му от тумор на мозъка през есента на 1944 г. През тези месеци на тази преломна година поетът е посещаван постоянно от най-близките си приятели. Никой от тях никъде не споменава за измислените днес издевателства над болния и изнемощял поет. В последните му мъчителни седмици и месеци постоянно, неизменно вкъщи и в болницата над него бди съпругата му Елена. Как може да се тиражират днес тези унизителни "открития"! Посегателство, което едва ли има прецедент!