Внимавайте с каскета!

"Мъка, мъка, направо сърцето ми се къса", стенеше гениално Антон Радичев пред домашна шльоковица в известно телевизионно предаване. И едва ли се е представял, че години след този незабравим образ мъката ще продължава да шества по нашата многострадална земя. А времето ще става все по-безсърдечно и протяжно тъжно при почти четвърт век свободна интерпретация на демокрацията... по български.
Когато пиша тези редове, изпраните дебели мокети в Народното събрание вече ще поемат тежките и уверени, но и по-леките и плахи стъпки на новоизбраните представители на народа. За мнозина обстановката в храма на законотворчеството си е направо домашна, но с абсолютно гарантираната сигурност от НСО. Всичко си знаят. Та нали суверенът ги е отпращал неведнъж в монументалната сграда, за да коват правни норми за благоденствието на отечеството. Други пък правят прощъпулник. Тях "старите" бързо ще ги вкарат в обстановката, пък и на младите лъвове с неистов пиетет към властта не трябва и дълго да им се обяснява. 
"Бързо ще свикнат, на хубавото бързо се привиква", обяснява ми дълбокомислено пенсионирана учителка по френски на крайната спирка на автобус №85 и като че ли в потвърждение на думите си се сгушва в очебийно несъразмерно яке с оптимистичен цвят, не знам коя си употреба. Съзирам на ръкава на старицата, наред с другите галещи окото акценти на западната конфекция, и емблема на германски клуб за планинско спасяване. Това е, мисля си, истинска европейска солидарност. Изпратили наши традиционни приятели чрез родни представители на пазарната икономика якенце, за да сгреят смутната балканска душа на възрастна дама. Е, не се получи по техния берлински модел да се навлечем с една широка политическа роба, в която и лявата, и дясната ръка да работят за държавата. Затова пък ни стига утехата, че родни политици се снимат с канцлера и си говорят с него редовно по телефона, при това на чужд език. "Някак си - международно", както би казал актьорът в онзи телевизионен скеч.
В дните, преди да удари звънецът на новия - стар парламент, отново се облещихме пред капризите на природата. Не ни стига немотията, ами и пак снегове, наводнения и страдания за рода български. Уверяват ни, че така е навсякъде, от което не ни става по-леко. Тоест стигнахме пак до онази приказка за "международното положение" и перманентната вина. Не че в буквалния смисъл на европейската и планетарна политика се оправяме безпроблемно с направо безумни политически квалификации за конфликти и цели държави. Но на облечените във власт, когато случайно са на родна земя, все някой им е крив. Най-лесно е да се опре пръст в народа и да се обяви за калпав, безотговорен и какъв ли още не мат'рял. А да не се съзре и собствената отговорност за тази тъжна картина, пък и на мнозина по върховете на властта и облизващите ги ласкатели, за тази почти четвъртвековна вакханалия по наистина обрулените хълмове на отечеството. Така че, що се отнася до превърнатата едва ли не в политически въпрос необходимост от зимни гуми и фундаменталните думи на затъналия в преспите Борисов по този повод, безспорно е, че летните трябва да се сменят. Но да се потърси и по-евтино и обществено приемливо решение за очукания отвсякъде български гражданин, управляващ на границата на разума по тънкия лед също така очукани бракми от западните морги.
Ще се върна накрая пак в този наш тъжен парламент. Някак не са много усмихнати депутатите. Особено старите кримки от големите партии, на които им е ясно под шапката (за нея по-късно), че този път събранието е белязано с клеймото на краткия мандат, т.е. на временността, както впрочем и всичко в живота. Дали това най-после не е просветление за по-голяма отговорност и... вина? Не знам, точно това не се осмелявам да кажа. Едно е сигурно обаче. С пасивността си на току-що приключилите избори суверенът, без да иска, постави сложен ребус пред политиците от всички цветове и нюанси. Дали ще го разрешат или ще оставят тъжната държава да се носи още по течението към безвремие, зависи само от тях. Ако не го сторят спешно, не е изключено да превърнат България в не толкова предвидим партньор, уви.
Един мъдър шоп от софийското село Искрец ми разказа преди време нещо интересно, а защо не и поучително. По време на колективизацията разпален активист на новата власт агитирал на мегдана местните да влизат в кооператива. Възрастен човек сред множеството все си мачкал шапката и на въпроса на оратора защо прави това и мълчи, му отговорил просто: "Началник, каскетът ми е като народа, а той е като оная работа, колкото по-здраво го мачкаш, той все повече се дърви".
Та, господа, като потъвате до глезените в дебелия мокет на парламента, спомнете си за  притчата с каскета и мислете не за себе си, а за тези, които са ви изпратили с някаква надежда в парламента. За да върнете усмивките на хората и разсеете облаците на нещастието от България. В противен случай ще дойдат други, не така "разпознаваеми" като вас.