ВДЪХНОВИТЕЛКИТЕ

Те са десетки, дори стотици, някои много известни, други - по-малко, а трети - незнайни.  Сега припомняме само за три от тях - съратнички и вдъхновителки на именити българи.

Венета - любимата на Христо Ботев

И двамата са родени през 1847 г., той в Калофер, тя - във Велико Търново. Докато Ботев пътува из Влахия и Русия, Венета е вече омъжена от баща си (знатният търговец Стоян Везирев) за богатия сарафин Дончо Петров. Но както Ботев не може да търпи тиранията на турците, така и Венета не понася притесненията на съпруга си. Пътищата им се пресичат в Букурещ, където Ботев развива трескава революционна дейност, а Венета е домакиня в дома на вуйчо си - владиката Панарет Рашев.
Срещат се и любовта между двамата пламва още в първия миг. С всеки изминат ден тя разцъфтява, но връзката им не се одобрява нито от вуйчото на Венета, нито от другарите на Ботев. Владиката я укорява, че неразведена има връзка с "бедния пройдоха", както той нарича Ботев, а хъшовете не приемат похожденията му с богатата щерка и племенница. Стига се дотам, че Панарет поставя ултиматум на Венета: или да прекрати тази връзка, или да се изнесе от дома му. Когато тя казва за това на Христо, той не се колебае в решението си и й поръчва: "Взимай Димитър (това е синът й от Дончо Петров) и идвай при мене!"
Оттогава стават неразделни. Той приема доведения Димитър като свой син, поради което Венета още по-силно го обиква. Ражда им се дъщеря - кръщават я Иванка, на майката на Христо.
Биографите на Ботев и литераторите спорят дали Венета е била муза за творчеството му. Стихотворенията "До моето първо либе", "На прощаване" и "Ней" са написани от Ботев, преди да се срещне с Венета. Най-вероятно "До моето първо либе" е посветено на Мария Горанова, за другите две може да се предполага, че музата му е Парашкева Шушулова, с нея той се среща в Калофер, когато тя там е учителка в девическото училище. По време на престоя си в Одеса Христо е силно запленен от рускинята Евелина Хенрицовска и на свои приятели казва, че на нея посвещава всичките си стихотворения.
Това са за времето си високообразовани жени, дори повече от Ботев, а Венета е неграмотна. Но когато свързва съдбата си с Христо и той й чете своите произведения, тя го слуша с голямо внимание и дори с възторг. Особено й допадат неговите статии, в които Ботев изразява протест срещу потисничеството и неправдите. Тя дори си позволява да му дава съвети как да подсили още повече остротата на статиите си. 
Много харесва и песните му, които са поместени в сбирката "Стихове и песни на Ботева и Стамболова". Тя има хубав глас, усет към музиката и първа запява "Пристанала" по нейна мелодия, която после започва да се пее в хъшовските кръчми и механи в Букурещ, Браила и Гюргево.
Пред своя другар Стефан Стамболов Христо признава, че Венета е най-значимият за него оценител на това, което е написал. Това още повече засилва духовната връзка между тях и не случайно, когато вече е на кораба "Радецки", й пише последното си писмо, в което й прави голямото си признание:
"Мила ми, Венето, ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе".

Женя - това съм аз, аз - това е Женя

Сестрата на Христо Смирненски - Надежда, го запознава с Женя Дюстабанова през 1921-а, когато той е на 23, а тя - на 16 години. Любовта бързо пламва между тях. За младата девойка това са първите Купидонови стрели, които достигат до нейното сърце. В същото време Христо, макар също млад, се слави с много любовни преживявания и Женя го ревнува, даже му устройва малки сцени. Христо й отговаря в стихотворна форма:

Разправяли ти някакви си Мичета,
ах, само да ми паднат те,
че с други някакви момичета
разхождал съм се по "Леге".
Дете на Втората гимназия,
повярвай ми и разбери,
в Европа, Африка и Азия
едничка си ми ти.

Постепенно връзката им се задълбочава. За Христо, както той самият казва, Женя се превръща в смисъл и съдържание на неговия живот. За него най-щастливите часове настъпват, когато вечер се прибере в тясната им квартира в квартал "Коньовица", а Женя го очаква на масата с току-що изпържен миш-маш и половин литър евтино вино.
Смирненски започва за разкрива своята любов с философски сентенции: "За мене ти не си кукла, не си послеобеден десерт, ти си любима, сестра и другарка", както и "Ти си най-тънката и най-болната струна в моята психика. Женя - това съм аз, аз - това е Женя". 
Женя все повече съзрява и се превръща в красива млада жена. Поразен от чара й, в нея безумно се влюбва един от най-добрите приятели на Христо - Матвей Вълов. Той е бивш докер, дървосекач, общ жп работник, но вече популярен хуморист. Обсипва Женя с писма, в които разкрива любовта си към нея. Тя обаче приема това несериозно и го смята за недопустимо, защото изпитва безгранична любов към Христо, на когото е отдала сърцето и душата си. Дава му да чете писмата на Матвей, а той му съчувства, че Женя не може да отговори на увлечението му.
За Смирненски Женя вече е и муза, която го вдъхновява. На нея той посвещава едно от най-нежните си стихотворения - "Пролетно писмо":

Аз исках с химните на светла радост
да поздравя и теб, и пролетта
и с първите усмихнати цветя
да украся възторжената младост...

Понеже е в Горна баня, всеки ден пише писма на Женя и в едно от тях й признава, че за него тя е "най-нежната муза и огнена отрова". През април 1923 г., когато вече е известно, че е болен от туберкулоза, той дори тогава намира сили да се шегува и то със себе си: "Слава Богу, че имам само два дроба. Идната година туберкулозата вече няма къде да се приюти. Всъщност на мене защо ми трябваше да отивам "На гости у дявола"? Ето, че опашката остана в ръцете ми".
Сутринта на 13 май Женя взима от бюрото му последното писмо, което той не е имал сили да изпрати до нея. Обещава, че след като го прочете, ще му го върне, за да го допише. Това е последната им среща. Да края на живота си Женя Дюстбанова няма друга любов, живее и умира в самота, само със спомена за нейния непрежалим Христо.
 
5680 дни поклонение пред Пенчо

Мара Белчева е на 23 години, когато остава вдовица. Съпругът й Христо Белчев, министър на финансите, е убит по погрешка (убийците били наети да застрелят Стефан Стамболов). Понеже тя е ненадмината, някои казват неземна красавица, дори княз Фердинанд бил влюбен в нея, затова се носи слух, че той е поръчал убийството на съпруга й, за да стане свободна жена, а той да я притежава. Когато това не се получава, нарежда да му направят гипсова отливка на нейната ръка, за да може да я гали и целува.
Мара Белчева отказва на много знатни и богати мъже, затова на висшето общество се струва необяснимо, че тя се свързва с Пенчо Славейков, който нито е богат, нито е известен, въпреки че с "Кървава песен" вече е впечатлил читателите. При това е почти инвалид, придвижва се трудно и има затруднения с говора. Но когато през 1903 г. един познат на Пенчо го завежда на гости у Мара, както казва той, усетил, че още в първия миг между тях прехвръкнала любовна искра.
Лекарите казват, че организмът на Пенчо е изтощен до крайност и му дават максимум още 5 години живот, затова и според двамата сега вече всеки ден е равен на година. Той се настройва да живее колкото се може по-дълго, не толкова за себе си, а за нея. Тя го вдъхновява за написването на "Сянката на Балкана", "Боре Вихор" и други произведения, които стават известни и зад граница и той е предложен за Нобелова награда.
Почерпила от неговото вдъхновение, тя също започва да пише поезия. Двамата са най-ревностните критици един към друг за написаното от тях.
Славейков разчита на заплатата си като директор на Народната библиотека, а Белчева - на наследството от баща си и от покойния й съпруг. Но той е уволнен, а наследството почти се стопява. През 1912 г. Пенчо почти двойно е преживял дадения му от лекарите срок, но вече чувства, че е на края на силите си. Състоянието му се влошава. Необходимо е сериозно лечение в чужбина, но то струва скъпо.
За да осигури средства за него, Мара продава дома си за 1,280 млн. лв. и с Пенчо отиват в Швейцария, а после - в Италия. Посещават музеи и разглеждат забележителности. Това донякъде възвръща силите му, но идва фаталният 12 май 1912 г., когато Пенчо издъхва край езерото Комо. До последния му дъх той и Мара са сплели ръцете си, а и душите си.
След като препогребва останките му в Софийското гробище, до края на живота си през 1937 г. тя всеки ден ходи на гроба му. Не пали свещ, защото смята, че това се прави за покойници, а в нейното съзнание той продължава да бъде жив. Това продължава 5680 дни! С последните си средства издава посмъртно сборник с неговите произведения. Тя посвещава на възлюбения си едно от своите най-прочувствени стихотворения:

Родих се да живея в бури,
но ей, животът ясноок,
ръка на устните ми тури:
"Чуй, тихий извор е дълбок!",
ми каза той и ме погледна
и в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач, и смях.

Според оценката на времето Мара Белчева е душата на българската поезия, а Пенчо Славейков е най-изтънченият български интелектуалец.



Венета до сина й Димитър

Христо Ботев

Женя Дюстабанова

Христо Смирненски

Мара Белчева

Пенчо Славейков

Мара Белчева над бездиханния Пенчо