Търсете истината

Тази година десети януари премина тихо. Нямаше ги миналогодишните платени протестъри, липсваше тогавашната агресия на абонираните недоволни от правителството, отсъстваше и онази голяма измислица за политическата драма с управлението. Не че сега нямаше достатъчно поводи за истински протести по истински поводи. Такива, колкото искаш. Като се почне от недомислената пенсионна реформа, като се премине през кадровите безумия с партийна багра, изхвърлянето на улицата на хиляди служители и работници от БДЖ и ТЕЦ "Варна" и се завърши, но само условно, с ГЕРБ-ерския кадрил в Сметната палата, застрашително набъбналите държавни дългове, настървеното настъпление на военния министър срещу подопечното му разузнаване, поредицата от въртиопашати действия на външното министерство, гафовете на просветния министър и пр. Така че поне този път десетият ден на първия годишен месец бе пощаден от склонните към параноична реинкарнация на събитията в мразовития ден на 97-ма, когато с безпрецедентна арогантност бе поругано Народното събрание и свалено социалистическото правителство.
Естествено, за изместването на дежурната тема за "справедливия народен гняв" имаше повече от сериозна причина с адрес Париж. И как бих искал този повод и други подобни да ги нямаше изобщо, а родните политически нестинарки отново свободарски да вилнеят върху задължително червената жарава на трескавите си мисли. Уви, случи се друго, което явно ще остави жесток белег в съзнанието на съвременниците.
Използвам образувалия се информационен вакуум за любимата тема на псевдодемократите със свалянето на Виденов, за да се наместя там като пряк свидетел на събитията, а и участник от страната на блокираните в парламента депутати, служители, журналисти и традиционни кибици. В кошмарните часове на обсадата изглежда трудно осъзнавахме, че диктатът на летящите към монументалната сграда паветата в онази нощ постави началото на тежкото разделение не само сред самообявилата се политическа класа, но и сред измъчения ни народ. Може би посветените от тогавашната синя опозиция, а и скритите  организатори и меценати, бяха наясно с целите и предстоящите облаги от експлоатацията на властта. Затова играеха вабанк и не допуснаха дори малко разум в разразилата се вакханалия и заложиха на агресията и екстремизма. То не бяха призиви и ръкомахания от прозорците на парламентарната група на СДС за щурм на парламентарната сграда и пропускане през стаята на опозицията на странни лица със странни намерения, та дори и лицемерни апели за спокойствие и спазване на гражданския ред. Един от тях дори попадна в пресцентъра, който все още ръководех. И след като по мое настояване ми показа грижливо подредени служебни карти от столични и национални медии, поиска телефона и възторжено изстреля към своя временен работодател: "...превзехме пресцентъра". Настана дружен колегиален смях в иначе съвсем невеселата обстановка и добре организиран от опозицията хаос, в който имаше много особени отблясъци на "справедливия народен гняв".
Не бих могъл да отмина например шепнещата в мобилния си телефон репортерка, която в хармония с кодекса за журналистическа етика съобщаваше на някого, че извеждат с охрана депутати от входа към университета, очевидно с хуманното намерение тълпата да посрещне народните избраници с лаврови венци. Пък и онази неистова самоотверженост на колежките от "Дарик", чиято пределна "обективност" като нищо можеше да тласне с радост въодушевен протестър към ритуален скок от височината на женска гръд в името на свободата на словото. Какво значение има, че около храма на законотворчеството клоните на дърветата бяха омотани с боядисани с червена боя бинтове, тоест- окървавени от действията на правителствената полиция. Дали е лъжа или илюзия, че организирани камиони караха откъртени столични павета, за да се намират под ръка на протестиращите, пък и марков алкохол и дънки за затопляне на измръзналите им от бдение тела.
Имаше всичко в тези часове на омерзение на родния парламетаризъм - и подлост, и цинизъм, и арогантност, и заблуди, и илюзии, но и смелост, и достойнство. Нямаше обаче мисъл, че с преминаването на червената черта на разумността се създава идеалната хранителна среда за мутиращия и оцеляващ и до днес вирус на разединението. Дали ще успеем да го изхвърлим най-после от държавното ни тяло, не знам? Но си струва все пак да се опитаме, но честно и отговорно, а не под сянката на  демагогската фразеология за помирение, но с малкото, но властно уточнение - когато ние сме си на власт. И се замислим, какво се случи и ни донесе онзи януари на 97-ма. Потърсете отговора във вашия си живот, на вашите деца и близки. Ако го намерите - добре. Ако ли пък не го откриете, пак добре. Продължавайте да търсите, но не се бавете прекалено, че колко ли поколения трябва да минат, за да проумеем простата истина за доброто на всички и... на България.
Поостаряхме от чакане, май! Дали си струва?