Смели мъже се жертват, за да възродят Българското царство

Въстанието на Константин и Фружин

След падането на Търново княз Фружин, син на цар Иван Шишман, отива във Видин, който още не е превзет от турците. Там се среща с чичо си - цар Иван Страцимир, и сина му Константин. Княз Фружин води със себе си 130 войници, оцелели от битката за Търново.
Цар Иван Страцимир го посреща сърдечно, въпреки че е син на брат му от друга майка и макар първороден, е лишен от правото да наследи Търновското царство. Времената са тежки, турците всеки момент може да нападнат Видин с многобройна войска, а цар Иван Страцимир разполага само със 7-8 хил. воини. За да спаси поне сина си Константин, той го изпраща с кораб по Дунав със заръка да стигне до Виена. Заедно с него заминава и Фружин с войниците си. Близо до Пеща обаче корабът се натъква на подводна скала и потъва. Понеже корабокрушението става близо до брега, всички се спасяват. Това става през 1395 г.
На следващата година двамата научават за падането на Видинското царство. Константин и Фружин обаче не се отчайват. Те успяват да се срещнат с маджарския крал през 1402 г., когато султан Баязид е претърпял голямо поражение от Тимур при Анкара и е пленен. Казват на краля, че сега е времето да се освободи България, а ако им помогне, те ще се признаят за негови васали. Кралят обаче не приема предложението. Но тъй като са царски синове, им дава маджарски благороднически титли и ги зачислява в двора си, даже иска да ги ожени за свои племеннички. Но това не устройва братовчедите. Константин отива в Белград, среща се с княз Стефан и той обещава помощ.
През април 1404 г. Константин и Фружин заедно с 240 български воини тръгват към България. Когато преминават река Морава, към тях масово се присъединяват мъже от селищата в този район. Той още не е завзет от турците, но техни отряди непрекъснато ги нападат и ограбват. Така дружината на Константин и Фружин нараства  на около 6000 души и разгромява множество турски отряди, които тероризират местното население. Оцелелите турски войници пристигат във Видин и искат валията на града да се справи с бунтовниците. Той разполага с 5000 конници и 15 хил. пешаци. Лично ги повежда срещу бунтарите, като смята, че лесно може да се справи с тях.
Константин и Фружин избягват битката и създават впечатление, че се страхуват от превъзхождащия ги по численост враг. Тогава валията заповядва турската конница да ги настигне и да завърже битка, а след това пешаците ще се включат в нея да доунищожат бунтарите. Точно такъв ход са очаквали българите. Те увличат турската конница с кратки сражения с малкия български конен отряд, който наброява 260 души. Така турците са примамени в местността Сариван, осеяна с блата. Турската конница затъва в тях, а покачилите се на околните дървета български стрелци ги поразяват със стрелите си. Когато на другия ден пристига турската пехота, тя е посрещната по същия начин и голяма част от нея е избита.
Константин и Фружин решават, че пътят им към Видин е открит. При това те са се договорили с някои от останалите български първенци в града, след като го доближат, те да вдигнат бунт, да избият намиращите се там турци и да отворят портите на крепостта. За съжаление сметките на българските князе се оказват погрешни. Като научава за въстанието и неговите успехи, синът на Баязид - Сюлейман, събира 40-хилядна войска и я повежда срещу въстаниците, които са само 6-7 хил. Пресреща ги при река Темска, приток на река Нишава, и с огромното си числено превъзходство им нанася разгромно поражение.
Повечето от въстаниците са убити. Водачите им обаче успяват да се спасят. Константин е приет от княз Стефан, а Фружин - от маджарския крал. Въпреки оказаните им почести, те не се съгласяват да се оженят за сръбски и маджарски аристократки. Според непотвърдени сведения Константин умира през 1423 г., Фружин - през 1427 г. Така се прекъсва династията на последната българска царска фамилия Шишмановци. 
Според други сведения обаче въстанието е напълно успешно. Завладени са Видин, Ниш, Пирот. Начело на новосъздаденото царство застава синът на Иван Страцимир под името Константин II Асен и го управлява до смъртта си през 1422 г. Това става благодарение на създадената антитурска коалиция, в която влизат унгарският крал Сигизмунд, сръбският княз Стефан Лазаревич, влашкият княз Мирчо Стари, босненският, трансилванският и банатският владетел, а в нея участва и Константин II Асен.
След кончината му го наследява Фружин и управлява до смъртта си през 1438 г. Това дава основание да се смята, че последното българско царство е просъществувало до средата на ХV в. (За подробности виж "Цар Константин II Асен (1397-1422) - последен владетел на Средновековна България" от проф. Пламен Павлов и "Българската държава и османската експанзия 1369-1422 г." от проф. Иван Тютюнджиев)


Да живее цар Шишман III!

През 1593 г. Австрия обявява война на Турция. Към Дунавската империя се присъединяват Унгария, Трансилвания, Словенско. През 1594 г. техни войски и конници на Баба Новак и Дели Марко навлизат в Северозападна България, завладяват Кула, Видин, Лом, Оряхово, Белоградчик, Кутловица и множество села. Те са активно подпомогнати от действащите в района български хайдушки чети, които нанасят поражение на укрепени турски пунктове и най-вече на придвижващите се войски, насочени срещу Австрия и нейните съюзници.
При така създалото се положение търновските първенци Теодор Балина, Павел Джорджич, владиката Дионисий, братя Соркочевичи и още други през 1598 г. организират въстание с център Търново. Въпреки че градът е паднал под турско преди повече от 200 г. (по-точно 205), сред населението е жив споменът, че той е бил престолнина на Българското царство и у него е запазен патриотичният дух.
Поради това водачите на въстанието успяват да свикат под оръжие около 15 хил. мъже от Търново и околностите. Със запазени от дедите им мечове, саби, копия и лъкове се стичат хора от близки и далечни краища, които са готови да се жертват за свободата на отечеството. Благоприятно се оказва нахлуването на банатския владетел Михаил Витягул, който превзема Никопол и разбива голяма турска войска при Оряхово.
Въстаниците не успяват да сломят съпротивата на турския гарнизон в Търново, който брои 25 хил. души, но превземат околните селища. През май 1598 г. в основаната от Патриарх Евтимий черква в Килифарево владиката Дионисий Рали коронясва за цар мним наследник от последния царски род, който се назовава Шишман III. В качеството си на владетел той изпраща упълномощени от него хора да преговарят за съюз с австрийския император Рудолф I и трансилванския княз Сигизмунд Батори, като и двамата обещават помощ за въстаналите българи.
Пратениците се завръщат с 8 каруци, натоварени с оръжие, и съобщават, че Рудолф и Батори в най-скоро време ще изпратят войска. Това  повдига духа на въстаниците и те разбиват изпратената срещу тях турска войска под предводителството на Ахмед Челеби в околностите на днешния град Лясковец.
За съжаление това е последният им успех. Обещаната помощ от Рудолф и Батори не пристига. Турците нападат въстаниците в три колони - от изток, запад и юг. Притиснати от всички страни, те започват да се изтеглят на север към Никопол, където се надяват да получат помощ от Михаил Витягул, но се оказва, че той вече е напуснал града. Тогава те избират единствения им останал изход - да преминат Дунав. Заедно с тях в изгнание се отправят още към 60 хил. българи. Те всъщност са основатели на днешния румънски град Търговище, като разпространяват православната вяра и славянската писменост на север от Дунав.


През 1688 г. цяла Северозападна България се вдига на оръжие

През 1663 г. турците претърпяват голямо поражение при Виена, нанесено им от полско-австрийските войски. Победителите преминават в настъпление и наближават българските земи. Това поражда надежди у поробеното население и то масово се вдига на бунтове. Смята се, че около 20 хил. души в Северозападна България хващат оръжието.
В Чипровци и околностите отдавна очакват този момент. Още от 1630 г. църковните и гражданските първенци осъществяват връзка с владетелите на Централна Европа и Ватикана. Трябва да се има предвид, че Чипровци е с облагодетелстван статут в Османската империя. Поради това, че то е рударско селище още от времето на Второто българско царство, се смята за лично владение на султана, освободено е от плащане на данъци, има собствено административно управление, което се осъществява от потомци на български аристократи. Един от тях е Георги Пеячевич, който постепенно се утвърждава като всепризнат ръководител на населението от всички слоеве, въпреки че по-голямата част от хората са приели католическата вяра, а той е с православна.
Когато през пролетта на 1688 г. австрийските войски наближават българските земи, Георги Пеячевич организира 6 чети от жителите на Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура, които наброяват общо към 1500 души, и те се включват в австрийската армия. Изиграват решаваща роля при превземането на крепоста Оршова и Банат, както и при завладяването на Белград на 6 септември. За заслугите си Георги Пеячевич е произведен в чин полковник и командва военна част от 2800 души.
Той се договаря с началника на австрийската армия да отиде в Чипровци и да вдигне въстание, с което да подпомогне настъплението на австрийците. В града всичко е подготвено и 1300 души се включват в отряда на Георги Пеячевич. Там няма турски войници, затова въстаниците се отправят към Кутловица, където е разположен голям турски гарнизон, наброяващ 12 хил. души, повечето от които са въоръжени с пушки, а имат и 4 оръдия.
Понеже силите на въстаниците са недостатъчни за щурм, те натрупват огромно количество дървета и клони пред турските позиции, които запалват, когато вятърът задухва към тях. Огънят обхваща турските укрепления и много войници изгарят в него. А въстаниците трупат все повече дървета и клони, с които усилват пожара. Решението е Кутловица да бъде нападната на развиделяване. И тогава се случва нещо много странно и неочаквано.
Готовите за атака въстаници забелязват приближаването на голям отряд конници и пешаци. Георги Пеячевич смята, че това са австрийци, които идват на помощ, както е било уговорено. Въстаниците с радостни възгласи се втурват към тях, за да ги посрещнат. Когато наближават на около 200 м, конниците и пешаците внезапно ги нападат и поради неподготвеността им унищожават много от тях. Едва тогава се разбира, че това е отрядът на граф Имре Тьокьоли (турското му име е Текели), който е станал васал на султана и е приел исляма. Излизат и оцелелите турци от гарнизона в Кутловица, които също нападат въстаниците. Като по чудо Георги Пеячевич остава невредим. Той организира оцелелите и така предотвратява опита на турците и Текели за пълното им унищожение.
През нощта се добират до Чипровци и мобилизират всички жители на града за защита. Четири дни се водят ожесточени боеве, а 20-хилядна австрийска армия е само на 50 км от Чипровци. Вместо тях, обаче, идва подкрепление за нападателите - 8-хиляди турски войници от софийския гарнизон с 5 оръдия.
За последвалите събития има две версии. Първата е, че Чипровци е превзет, разграбен и опожарен, а въстаниците и населението са избити или отведени в робство. Втората е, че Георги Пеячевич организира извеждането на въстаниците и жителите на града по западните склонове на Стара планина. Като нейно потвърждение се сочи фактът, че през октомври 1688 г. в Банат пристигат 20 хил. българи, а завърналият се в австрийската армия полк. Георги Пеячевич, заедно със своите бойци, участва при превземането на Видин през 1689 г. Всички се водят на служба чак до 1720 г.
И според двете версии обаче Чипровци е наистина опожарен напълно, дотогава той е бил най-многочисленият град в българските земи - с 12 хил. жители, три католически и две православни черкви. При друг развой на събитията Чипровци е можел да стане столица на Третото българско царство. но... такива са повратностите на историята.

Манчовата буна

Коренът на майчиния ми род е берковски. Когато навлязох в зряла възраст, а после защитих докторат по история, се заех да проуча майчиното родово коляно. Майка ми Иванка е родена през 1904 г., а нейният баща, Тодор - през 1882 г. Разказвали са ми, че са от Пуниния род, а начело на буната в Берковския край е бил Манчо Пунин, който е от техния род. След 6-годишна проучвателска дейност успях да стигна до следните сведения за Манчо Пунин и неговата буна.
Манчо Пунин е роден в самото начало на ХIХ в. (1800-1802 г.) в с. Бистрилица. Като поотрасва, става козар и броди надлъж и нашир със стадото си по баирите в Берковската планина, така че опознава местностите като пръстите на ръцете си. За да се пази от разбойници и крадци, се въоръжава с пушка, пистолет и сабя. При няколкото опита да бъде окраден, използва оръжията си, с които се е научил да борави много умело. Много пъти се е притичал на помощ на други козари и овчари, поради което спечелва тяхното уважение.
Българи и каракачани (това е малък етнос, обитаващ полите на Берковския балкан) го уговорят да се откаже от козарлъка и да създаде чета, която да ги защитава от своеволията на турците, крадците и разбойниците, а те ще я хранят, обличат и въоръжават. Манчо се съгласява и някъде през 1826 г. става войвода. Макар и малобройна, тя се състои от 15-17 души, внушава респект у турците, защото на няколко пъти изпратените срещу нея потери се завръщат със загуби, без да убият или заловят нито един бунтовник.
Започват да го наричат Манчо паша, страхуват се да го преследват. Това повдига самочувствието на българите и те започват две въстания (през 1829 и 1831 г.), но и двете завършват бързо и неуспешно. Водачи са им Пано Стамов и Гаврил Жарков. Войводата Манчо Пунин ги предупреждава, че те не са добре организирани и подготвени, поради което ще се дадат излишни жертви, но когато въстанията избухват, се включва в тях с четата си, за да подпомогне родолюбивото българско дело.
През 1835 г. Манчо Пунин се захваща с организирането на ново въстание. След Руско-турската война през 1828-1829 г. Сърбия става васално княжество върху една малка територия, а има стремеж да се разшири. В началото на 1836 г. Манчо Пунин отива в Белград. Пред сръбски политици и военни представя идеята да подкрепят едно въстание в Берковско, след което то да се присъедини към Сърбия. Разбира се, това е лъжовна версия, но по този начин Манчо Пунин иска да получи някаква подкрепа. Уговарят се въстанието да избухне на 8 април, а до 25 март сърбите да изпратят 600 пушки и патрони за тях до границата, а Сърбия да обяви война на Турция.
Сърбия не изпълнява нито едно от поетите от нея задължения. Срещата за предаване на оръжието е преместена на Петрохан, където те доставят само 60 пушки и 8 пистолета с малко патрони. Сърбия не обявява война на Турция. Въпреки това Манчо Пунин решава да действа. Той е организирал няколко отряда. При обявения сигнал - голям огън до часовниковата кула в Берковица, четирите отряда навлизат в града и след двучасово сражение завземат казармата и бейския сарай. Избити са към 60 турски войници, а 130 се спасяват с бягство по направление Боровци-Бойчиновци, като повечето от тях захвърлят пушките си. Победата опиянява въстаниците и те искат настъплението да продължи към центъра на каазата Голяма Кутловица (впоследствие Фердинанд, Михайловград, а сега Монтана).
Манчо Пунин обаче е реалист. Той смята, че тяхната крепост са Берковският Балкан, неговото подножие, Петрохан и отчасти източните баири. В средата на май турците изпращат един табор от София, за да се  справи с въстаниците. При с. Гинци Манчо им устройва засада и при преминаването на тесния път го засипва с камъни и дървета. Въпреки това се завързва ожесточена битка, при която има много жертви и от двете страни. Поради понесените загуби, турците се оттеглят към София. След това обаче предприемат едновременно нападение откъм Видин-Лом и Орхание (днешен Ботевград) вече с по два табора.
За да запази бойците си, Манчо Пунин ги изтегля в района на връх Малък Ком. По пътя на турските табори той устройва множество засади, в които ликвидира значителен брой турски войници. Когато турците стигат до връх Малък Ком, защото имат сведения, че там са главните сили на въстаниците, за тяхна изненада не откриват никой. С последните оцелели въстаници Манчо Пунин се е оттегил на връх Голям Ком. Има поверие, че при изгрев слънце, когато времето е ясно, оттам се вижда Дунав на север и планините Рила и Пирин на юг, а даже и Родопите.
Може би това са видели Манчо Пунин и неговите четници през 1836 г., когато там са посрещнали изгрева на слънцето. И тогава се появила небесна дъга. В този миг Манчо Пунин се хвърля от скалата, но вместо тялото му да се разбие в камъните, от тях излита сокол и се устремява към висините...


Фружин

Паметна плоча при входа на Чипровския манастир, прославяща войводата Манчо Пунин

Водени от Фружин, нашите въстаници разбиват турците при Видин. На знамето е изобразен гербът на Българското царство

Герб на фамилията Пеячевич

Паметник на въстаниците в Чипровци

Посрещане на руската армия в Бургас

Падането на Търново под турско робство. Героизмът на св. Патриарх Евтимий предопределя църквата като крепител на българщината