Скулпторът

В Кръстевич има внушителен паметник, посветен на Септември 1923 г., и почти всяка сутрин пътят ми е покрай него. Дело е на големия български скулптор Георги Апостолов и ако авторът му не ви е известен, виновна е неговата скромност - този кротък и тих човек никога не е шумял около себе си. На площада в селото има още две негови каменни фигури. Срещам шурея му Иван Сариев и го питам: "Как е бай Георги?", а той: "Ела да го видиш, но ще го търсиш в лозето. От сутрин до вечер е там."
Там го и заварих. Копае седнал, та той е на 90 години, не иска да остави тревичка. "Лозето е нашенско, казва ми, преди много години донесох 20 сорта от Михайловград и го отглеждам успешно. Има и за ядене, и за вино." Съпругата му Злата Сариева казва, че е най-добрият лозар сред художниците, а и не само сред тях. На 22 март т.г. навърши 90 години, гостувахме му заедно с Константин Еленков в ателието в София. Там той ни показва последните си работи и ако за паметници вече няма нито сила, нито поръчки, прегърбен е и с бастун, пръстите му не се уморяват да мачкат глината. Ето я малка пластика - Илия Бешков в цял ръст, и още една, изобразяваща просеща старица, нарекъл я "Демокрация" - обобщение на мизерното време, в което живеем. Върна се и към рисуването, в пастели и акварели от натура е увековечил с. Кръстевич и околността. Тук е присаден, в родното място на жена му са през лятото.
Цял живот Георги прави едно и също с непоколебима упоритост - открива българина, търси го в суровите физически черти, в грубия вървеж, в силната походка, но в това показва и възвисената му саможертвеност и чистота на чувствата. Изобразява работниците като мъже, твърди като камъка, а всъщност вижда в тях и довчерашни селяни, сменили цървулите с гумени ботуши и ватенки. Познавачите на изкуството винаги са изтъквали необикновеното умение на Георги Апостолов от конкретното да търси обобщението - на събитието, на времето, та ако щете, на епохата. Такива са станалите вече христоматийни произведения "Април 76" и "Арест 23", в които скулпторът е направил почти невъзможното - да събере в един образ "реалистичната възхвала на саможертвата и героизма на народа без никаква идеализация и неправдоподобен патос". Голяма част от творчеството му е свързано със Септемврийското въстание. И това изглежда естествено - роден е през 1923 г. и то в гр. Фердинанд, сиреч в епицентъра на бунта. Баща му, който е само на 23 години, бил сред въстаниците в Бойчиновци, срещу които излизат три полка с артилерия. Бай Георги ми разказва: "Снаряд дамгоса баща ми за цял живот - по ръцете и по шията имаше белези като бразди. От артилерийския огън се измъкнал, но го хванали, дълго го били. На последния разпит, след като отново мълчал, на въпроса на кап. Харлаков: "Кои бяха с теб?", разяреният офицер извадил сабята си, но тя вместо главата на баща ми разцепила на две мастилницата и се изцапал белият му кител. Харлаков, известен със зверствата си, вече не на себе си, изкрещял: "Махай се от очите ми. Харизвам ти живота". Наистина чудо! Крушата не пада по-далеч от дървото - Георги е изключен от Берковската гимназия и от всички гимназии в страната, тъй като у него намират томче на Христо Смирненски. Странно - и сега Юношата ги плаши! В Художествената академия учи при Иван Фунев, но се въртял повече около Любомир Далчев.
Георги Апостолов е сред най- пострадалите от "скулптурната революция". Неговите три триметрови каменни фигури на въстаници - паметник край Монтана, бяха свалени, това разрушение бе наречено за благозвучност демонтаж. От битката по пиедесталите пострада и паметникът на Владайското въстание по пътя от София за Перник, който бе преместен заради какво мислите? - бензиностанция. А "Арест 23", който от години стоеше в градинката на Националната галерия, Вежди Рашидов пренесе в Музея на социалистическото изкуство. Всички тия "демонтажи" стават, без да се попита авторът. Казваше, че е спокоен за паметника си в с. Кръстевич, защото е партизанско гнездо, но една сутрин голямата фигура на въстаника осъмна без част от едната ръка - от бронз е!
Пиша тия редове и внимавам да не изтърва вместо скулптор "ваятел". Знам, че не обича тая дума, била измислица, станала шаблон. Той е човек с принципи. Не приема името на Монтана - чуждо му е. Не може да се примири и до днес с разрушителната стихия на т.нар. нежна революция, не му побира умът как никой не спря събарянето на Мавзолея. Мрази непризнателността и не може да си обясни как мнозина си плюха в сурата и за една нощ се превърнаха в демократи. Тъжно му е да го казва, но вижда България днес като мършаво, изпосталяло магаре, което се дръгне в калта. Може би, ако всеки си копаеше лозето, нямаше да е така...