Лошо име ни излезе

Няма ден, в който да не се споменава, че ние, българите, сме най-нещастните, че икономически сме най-зле, че нямаме работа, че материално сме на дъното, че наши сънародници са намесени в позорни дела... И се цитират родни и чужди агенции, социолози, медийни български и световни издания, като все по различни показатели се посочват българите като най-болни, най-отчаяни. Все с лошо ни свързват! Боли ме душата, като слушам и чета за нашите нещастия и страдания. И се срамувам, защото да ти излезе лошо име е най-печалното. Лепнаха ни лош етикет на нас, българите. На нас, които сме древен, мъдър и горд народ! Преживели сме толкова страдания, робства, но сме оцелели. Запазили сме си чистия и звънлив език, скътали сме си духовната култура, съхранили сме си оригиналните народни обичаи, опастрили сме си златната писменост... И физическата хубост ни е останала. Защо не ни посочват като красиви и симпатични?
Как тъй стана, че се оказахме в такъв позор? Защо го позволихме? Ще кажете, че са виновни управниците, че те ни поставиха в това положение. Вярно е, че рибата се вмирисва от главата. Но защо ние позволихме да ни управляват некадърници и безродници? Защо все по-малко стават у нас хората, които гласуват? Защо едва след изборите се явяват недоволствата и протестите? Защо не се организираме преди изборите така, че да си подберем най-достойните, най-добрите за управление? Защото досега все сме били принудени да избираме тези, "новите", на които се "надяваме" да ни спасят. Защо чакаме чужд месия? И все това се получава: "проба - грешка". А вървим надолу вече четвърт век! Патилата ни нямат край.
Мисля си, че най-голямата ни беда е, че избяга любовта от нашите сърца. Нали помните, че така казваше и Старият Герак от повестта на Елин Пелин, когато зачестиха нещастията в големия му хубав дом. Истината е, че ние днес не се обичаме! Не обичаме другите около нас, не обичаме съседите си, колегите си, управниците си, не обичаме близките си, не обичаме и себе си дори. Затова и толкова хора бързо се разделят с живота си. Не обичаме земята си - оставихме я да пустее. Излязоха и други данни - че години наред наторяваме с вредни вносни торове обработваемите площи и те след пет години вече няма да бъдат плодородни. Не си обичаме държавата, Родината.
Какво искаме, какво обичаме? Какъв е смисълът да имаме всичко, когато любов нямаме! Как да сме щастливи без любов? Ако не се оглеждаме в очите на близките си, ако не се виждаме в тяхната усмивка, защо да живеем. И древните мислители, и апостол Павел са казвали, че "щом любов нямам, нищо не съм". Любовта ни прави доволни, красиви, щастливи. От пръв поглед се разбира, когато пред нас е обичан и обичащ човек. Той сияе, около него има светлина, аура. Този човек привлича с добронамереността си, с готовността си да помогне, да сътрудиничи. Такъв човек е хубав и приятен.
Наскоро агенциите оповестиха, че 80 на сто от българите не обичат работата си, че 66 на сто се чувстват като в "капан", а 63 процента са депресираните. Ужасни, стресиращи  цифри! Ще кажете, че безработните и отчаяните у нас са много. Да, истината е жестока - у нас безработицата е голямото зло! Но да не си обичаш работата, да работиш насила, само за единия хляб - това е не по-малко зло. Прав е Горки, като казва, че "когато трудът е задължение, животът е робство"! Моцарт живял малко години, отишъл си млад, животът му преминал като светкавица, но повтарял: "Работата е моето първо наслаждение!" И от смисления му и плодотворен живот са останали  неговите гениални, прекрасни творби, които ни доставят удоволствие и наслада. Ако ние не разберем още от ранните си години, че трудът е смисълът на човешкия живот, чака ни нещастие. Оузър Уйлям - съвременен канадски учен, пише, че "... трудът прави глупавия умен, умния - блестящ, блестящия - постоянен. На младите той носи надежда, на здравите - увереност, на старите - отмора."
Разединението, омразата, злобата са другите ни врагове, които ни загрозяват, правят ни нещастни. Как позволихме да ни противопоставят един на друг? Защо не се обединим в лутанията си, в търсенията си, в борбата си за общото ни благо? Още в началото на промяната се вклини у нас този най-голям враг - разединението. Той стана причина за разтурване на здрави семейства, за вражди, кавги, за противопоставяне на силни родове, на сплотени колективи, на единни общности. Няма сполука там, където властва омразата. Тя е бумерангът, който се връща и ни погубва. Колко народ сме, та едни сега викат "Разпни го!", а други "Осанна!" Не разбрахме ли, че това ни причинява само вреда. Колко време, колко ценна човешка енергия днес отива от пусто в празно! Защо? Не е ли по-разумно да се седне на една маса миролюбиво, добронамерено и да се чуят различните предложения, да се избере най-правилното, най-полезното, най-навременното. Толкова ли сме се поддали на чужди и вредни влияния, че да не можем да се опрем на добрите идеи, на верните водачи, които да ни поведат по най-истинските, по най-надеждните пътища. Не е възможно да няма изход, да няма хора, готови да ни поведат по пътя на спасението! И много по-зле сме били, по-голям глад е имало, повече болести са ни налягали, по-зле сме се обличали, но не сме се отчайвали. Не сме се загубвали.
Искам да вярвам, че разумът у нас, българите, ще надделее, че няма да се дадем и ще докажем, че ние не сме по-лоши и по-различни от другите, че имаме много потенциална добра енергия, с която ще вървим напред. Ще се подобри и животът ни! И хората ще имат пак самочувствие. Защото колко много са били и днес колко много са славните българи във всички области на знанието, културата, спорта. Дано по-скоро да измием лошото име, дето ни го прикачиха несправедливо. Вярвам и искам всички българи да вярват и да работят за това!