Групарят
/ брой: 207
Много преди да се запозная с него, общувах с гласа му. С радиожурналистите е така - те са първо гласове в ефира, после всичко друго. Освен приятния топъл тембър на Валентин Измирлиев, бях запомнил, че умее в "отворен микрофон" да помирява и съвместява политически разноезичници и да оставя на слушателите пътека, по която сами да стигнат до истината. Запознахме се в кафе-галерията на канала. Бистрото се славеше с "постоянното присъствие" на Христо Калчев, който си имаше маса до камината и тук се извървяваше много народ като на поклонение пред създателя на вулгарни романи. Вальо е тук в свои води - от махалата е, а и бе измежду приятелите на Ицо. От книгата му "Моя списък" (излязла в ИК "Световит", в която печаташе Калчев) научаваме и за "перипетиите" около поставянето на паметна плоча пред дома на писателя.
"Моя списък" е книга, в която журналистът разказва за себе си, за професионалния си път (за срещите си с Тодор Живков, Андрей Луканов, проф. Александър Янков, Христо Стоичков, за пътуванията си в чужбина, за кореспондентството в Германия), но много повече за приятелите си. И така, разкривайки своя списък, в който, освен Христо Калчев, са Огнян Фунев, Вили Кавалджиев, Виктор Пасков, Георги Минчев, Марко Семов, Влади Владигеров, Атанас Славов... (живите са още толкова), Валентин Измирлиев ни представя "една генерация, която стана своеобразен мост между стара и нова България". Книгата не ме остави да заспя не само заради любопитството ми към занаята, в който авторът ври и кипи, а и заради лекотата на повествованието, умението му без видими усилия да живописва словесни портрети, сякаш е на "отворения микрофон", но и заради позицията към вчерашното и днешното време, в повечето случаи точна, ясна и искрена. Може би защото вярва повече на политическата си интуиция, а тя е вярна на националните интереси и принципите на хуманизма.
Преди да напиша тези редове, в които горещо препоръчвам книгата на колегата, имах намерение да взема интервю от него, мислех си, че винаги има какво да се добави към написаното, но се сетих, че някога във вестникарската младост ме изпратиха да интервюирам Лозан Стрелков, който бе генерален директор на БТА, а той ме отряза: "Аз съм журналист, не давам интервюта, а вземам!" В гилдията днес най-често интервюират телевизионните водещи, но "разпитващите" предпочитат да ги звездоброят или да ровят в спалните им. Такова "ухажване" ще бъде обида за Вальо. Неговата умна, откровена и полезна книга може да се определи като "ранна мемоаристика", тъй като часът за мемоари настъпва към 75-ата годишнина, а Валентин Измирлиев е десет години под "възрастта на спомените".
Той е от т.нар. рок поколение, не само защото расте в годините, когато тази музика покори света, но защото е и музикант - групар. Музиката заема важна част от съдбата му, макар че, както сам казва, животът му се стича така, че никога не се е занимавал професионално с музика. Някога "групарите" се събирали в "Млечния бар" на площад "Славейков" - първи са "Бъндараците", след тях идват "Щурците", "Сребърните гривни" и "Викингите", групата, в която Вальо свири на електрическо пиано. На бас-китарата е бъдещият журналист международник от "Работническо дело" и "Дума" Ненко Сейменлийски, който си отиде много млад от този свят. За мен откритие бе разказът за Нако Циганина - Джими Хендрикс от улица "Богатица". Да си "групар" значи да си свободен. Този стремеж може би е помогнал на Вальо да избере пътя на независимия човек: "Не направих нито гладна, нито седяща стачка, не се "барикадирах" в кабинета си, не симулирах бунтарство. Казах "сбогом" на Старата къща, където майка ми ме бе довела за ръка." Старата къща е Българското национално радио, майка му е народна певица, а баща му - журналист. Може би това обяснява раздвояването между музиката и журналистиката.
В заглавието на книгата има намигване - "моя списък" е нещо като напомняне за "оня списък" и последвалите върволици от списъци. Валентин Измирлиев с усмивка се връща към годините, когато "рокендролът беше млад", към студентството си в Берлин, към журналистическите си странствания и делничния труд на радиоводещия, към избраниците в "списъка". Това подсказват публицистичните споменни късове, "заредени" с четивност. В книгата "Моя списък" няма търсене на сензации, няма тънки игри, нито разчистване на сметки, но ироничната усмивка на автора не му пречи да е прям, умен и безкомпромисен в оценките към станалото и ставащото у нас и по-света, да постави на истинското им мястото събития и имена от прехода. Както пише Атанас Семов, книгата е "Измирлиевата присъда срещу самоубийствената българска склонност бързо да забравяме - и лошото, и гордото."