Позиция
Щом номерът минава
Днес вече няма изходни визи, но и изход няма
/ брой: 148
Великият изобретател Томас Едисън казва: "Аз не съм се провалял. Просто открих 10 000 начина, по които нещо не може да стане."
За трийсет години промени и ние, българите, вероятно сме открили почти всички начини, по които демокрацията не може или не бива да съществува. Но, за разлика от изобретателя, се провалихме. Защото не търсихме способите за функциониране на демократичното общество, а начините за преодоляване на народовластието с народовластнически похвати. Налагахме демокрацията с демократични бухалки - с нейните камъни по нейната глава. Когато този инструмент не помагаше, използвахме и обикновени, недемократични бухалки. И до такава степен залъгвахме всички, че се стремим към нещо хубаво, че някои започнаха да ни вярват. Приеха ни в НАТО, в Европейския съюз, тук и там започнаха да ни канят на гости. Но почти никой не пожела да инвестира дългосрочно у нас. Защото парите може и да не миришат, но собствениците им намирисват туй и онуй и знаят, че там, където ниските заплати компенсират високата корупция; където свежите умове и младата кръв изтичат в чужбина; където възрастните хора биват унижавани, а работещите приличат на просяци, няма как да се просперира. Да се краде е човешко (като всичко престъпно), макар и укорително; но да превърнеш кражбата в начин на личен и обществен живот не е нито човешко, нито природно.
Ако продължаваме така неуместно, но съвсем убедено да смятаме тези тридесет години за мирен преход, ще трябва да признаем, че очевидно самозалъгването също е наша национална черта, досущ като обсебването на чуждото.
Първо, това не беше преход. В края на 80-те години на миналия век социализмът закуца, после се сгромоляса под тежестта на неспособността си да организира конкурентоспособност на икономиката. Социалистическите страни осиротяха без помощта на СИВ и подкрепата на Варшавския договор, стопи се и необятният и непретенциозен съветски пазар и взаимофинансирането на братските комунистически партии; нещата вместо просто да се влошават станаха нетърпими и държавите от блока започнаха да се трансформират коя както може. Поеха по нов път, но това не значи, че са тръгнали към демокрация. А за капитализма знаехме само това, което ни се искаше да бъде; нещо, приличащо на имагинерно отрицание на социализма. Социален антипод. Почти нищо повече не бяхме чували. Тридесет години по-късно още е така. Поехме като израилтяните към своя изход, само за да сме по-далече от предишното, а не защото знаехме къде искаме да отидем; обетована беше тази земя, която е по-далече от обитаваната досега. Днес вече изходни визи няма. Но и изход няма (без пари). Какъв е смисълът от права, които не можеш да реализираш?
Второ, не само че не беше преход, но и мирен не беше. Това беше 30-годишна война на властта с народа, който я дава. Борбата за власт беше истинска война срещу предназначението ѝ, геноцид върху суверена. И понеже чрез властта се трупат много пари, те се вкарват обратно в икономиката на кражбите, грабежа и корупцията чрез подставени представители на този суверен. Така, от една страна, управниците отнемаха възможността за контрол върху беззаконието, а от друга - стимулираха институционалния хаос и пълното отсъствие на разделение на властите. Властта беше отнета от народа по същия подмолен начин, както народът доброволно, раболепно, почти суеверно допусна тя да се превърне в камшик за бичуване. И демосът отказа да гласува или гласуваше толкова разнопосочно, колкото озлоблението и надеждата да се включи в схема за кражби му позволяваха. В тази война никога не печелеше по-силният. Победата беше за по-хитрия, по-наглия, по-алчния. Защото това не беше битка в името на нещо, ако изключим парите, а война срещу източника на властта. И понеже тази война се водеше едностранно успешно, не само управлението се отчужди от народа, но и народът се отчужди от властта, като припознаваше в нея само инструмент за кражби и грабителство. Постепенно всички забравиха за какво друго служи владетелят. И се примириха, забравяйки, че ако при социализма всичко ставаше с връзки, сега вече става с контакти. Тоест, разликата е никаква. И при комунизма, и сега партийното членство в управляващата партия създава привилегии. Близостта до властта (контакти или връзки) - също. Малцина живеят охолно, две трети мизеруват, средна класа почти няма.
Тогава за какъв мирен преход говорим? И етническият мир е илюзия. Всички знаят, че турците и циганите изобщо не се смятат за българи, говорят зле езика ни, а има села и махали, където изобщо не знаят да пишат и четат на български. Ако опитате да ги приобщите към утвърдената ценностна система, да интегрирате малцинствените групи в социалната народностна общност, ще ви обвинят в дискриминация. И затова малцинствата не се чувстват обвързани с правото, със законите, езика, нравите и културата на държавата, която обитават. Правят каквото си искат, само мир да е.
И 10 000 начина да намерим как не се прави демокрация, ще се окаже, че има поне още толкова. Затова ще продължаваме да ги търсим. По-удобно е да правиш това, което не трябва, за да изглежда, че трябва това, което не правиш. Не е ли така? Щом номерът минава.