Поетическото преклонение на Константин Величков пред Левски

Великият карловец е привличал в течение на много десетилетия като личност, идеолог и организатор на българското националноосвободително движение вниманието на художници, композитори, писатели, поети, историци  не само у нас, но и в чужбина.
Израз на горещата признателност към големия българин беше и издадената от ИК Фондация "Читалище - 1870" през 2007 г. поредна поетична антология, посветена на 170-годишнината от неговото рождение. Същата излиза по инициатива на Петър Динчев, който се е ровел из всички възможни източници в стремежа си да открие автори, удостоили с перото си първородния син на Гина Кунчева от Карлово. И наистина, подпомогнат от Боян Ангелов, Димитър Милов и Николай Петев, той успя да предложи на читателите творби на стотици наши поети, начиная с Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов и множество други големи имена, оставили солидна следа в родната ни книжнина. И тази поетическа антология, онасловена "Завинаги с нас", се прие с оправдан интерес от читателите. Неслучайно, както сподели с мен Петър Динчев, претърпя и ново преработено издание.
За съжаление и в двете издания отсъства името на един от най-приносните строители на следосвобожденска духовна България, какъвто несъмнено представлява Константин Величков.
Тръгнах обаче да шествам отново из житейския и творчески свят на Константин Величков, когато неочаквано погледа ми привлече едно негово стихотворение, в което авторът на забележителните "Писма от Рим" е излял безграничната си любов към Апостола на свободата. Тази творба на Величков, озаглавена "Паметникът на Левски в София", е публикувана през 1881 г. в книжка 6 на сп. "Наука", на което с Вазов са били основни редактори по онова време в Източна Румелия. Това е едно доста внушително по своя обем стихотворение, което изразява по дълбоко емоционален начин мислите и вълненията на големия българин от Пазарджик, породени от мотивите, сътворили първия монумент на Левски в страната ни през 1895 г.
Величков, сам ревностен участник в родния ни ренесанс и в борбите срещу османския духовен и политически гнет, високо цени безпримерния и уникален житейски подвиг на създателя и вдъхновителя на Вътрешната революционна организация и го поставя на подобаващ пиедестал като неуморен и неповторим деец на Възраждането ни. В случая той дава израз на гневното си възмущение от художествено-естетическите достойнства на монумента, изфабрикуван от чужденци и предназначен да увековечава паметта на най-достойния ни съотечественик. Той, човекът, който е на "ти" със света на изобразителното изкуство, за което се е школувал при най-добрите италиански майстори, отхвърля категорично това монументално творение и се пита:

Коя ръка е там хвърлила
тез камъне? Кой тъй без жал
със тая памет свята, мила,
безсрамно се е подиграл?

И въпреки че подбудите за издигането на този паметник са дълбоко патриотични, благородни, в неговата реализация поетът съзира неискреност и спекулативност с висотата на възрожденските идеали и борби. На заслужен прицел са подложени нечистоплътните стремежи на новоизлюпващите се български капиталисти след Освобождението, които се надпреварват лудо да се докопат до власт и пари. Те помрачават чистите пориви на пламенния родолюбец, който недоумява:

Коя безбожна, глупа злоба
играла си е гнусно там?
О, Левски! Костите ти в гроба
не разбунтува ли тоз срам?

Авторът ни пренася в света на високостойностните преживявания на героя, достоен за уважение и преклонение. За жалост тези високи морални измерения са чужди за онези, които погребват светлите идеали на миналото, изпаднали в жалък плен на личното си благополучие:

Гневът и гордостта блестяха
до смъртний час в мъжкий ти взор,
ни мъките ти тях стреснаха,
нито смъртта, ни злий затвор.

И всичко, което е сътворил неговият труден, тежък и опасен път, сега не може да го защити, а "опозорената му слава в срам и кал лежи".
Навред цари престъпно бездушие, което съсипва и обезкръвява, погубва безвъзвратно съвест и морал в обществото ни. А още по-унизително е, че

И тоя срам не ни бунтува.
И пада туй петно въз нас.
И нийде, нийде не се чува
един възнегодуван глас!

Шокиращото в това стихотворение е, че обект на поетическите му преживявания е паметникът на Левски, извисен да плоди чувства на преклонение и синовна признателност за един живот-подвид, а всъщност предизвиква разочарованието и огорчението на поета. В тези нахвърляни безмълвни камъни съглежда унижението, счува му се едва ли не натрапващият глас на пренебрежението и привидното лицемерно уважение.
Писателят, преживял възрожденския възход, героизма и трагизма на своето време, минал през поста на депутат, министър, дипломат, понася твърде болезнено негативните процеси, които разяждат следосвобожденското ни общество, остава верен на своето житейско призвание и дълг да служи честно на своя народ. Затова и уморен, разнебитен от притискащите го неправди, отправя в заключение и своя суров упрек към съвременниците си:

Защо минувате с презрение?
Защо отвръщате глава?
На нашто самоунижение
е грозен паметник това!

Тъжният финал на тази малко позната и почти неизвестна творба за голяма част от днешните ни интелектуални среди, ни поразява както със своите конкретни, така и със силните си обобщени изповеди и внушения. "Паметникът на Левски в София" не може да ни впечатли днес с някакви изискани художествено-естетически поетически одежди, но пък ни грабва с неистовото си дълбоко и искрено емоционално въздействие. Това стихотворение, което изваждаме от потъналите в прах и недопустимо забвение архиви, разкрива по един убедителен начин чувствителната и бурна душевност на писателя, угаснал без време далеч, прокуден от своето отечество и народ, на които посвети до сетния си мъчителен дъх всичкия огън на своето родолюбиво сърце. То чака своето заслужено място в бъдеще.


Продрум Димов