Пеперудена история

    В парламента полетяха пеперуди. Красиви, ефирни и любопитни създания, те се извисиха над смаяните погледи на законотворците и потърсиха удобно място за наблюдение на създалата се суматоха. А там долу, върху дебелия мокет, притеснени дами театрално и с кокетен писък заподозряха, че безобидните творения на майката природа са нарочно заразени. Животинките потрепваха с крилца, изумени от тежките обвинения. Та нима тези хора, не толкова пъстри като тях, са забравили босоногото си провинциално детство с неизменното преследване на пеперуди и пускането им на свобода за изпълнение на съкровена мечта? А може би именно тези желания сега са се сбъднали - влияние, почести, публичност и... ред други благини. Паразсъждавали още малко с огорчение в отреденото им планетарно време хвъркатите, докато чевръсти мъжки ръце ги вкарали отново в кутиите на път за вечния им дом - Националния природонаучен музей. "Там им е мястото", констатирали победата си над насекомите служители от охраната и администрацията и докладвали, където трябва, че теренът е чист за... нови полети.
    В крайна сметка не стана съвсем ясно, каква е била целта на цялата тази пеперудена история. Някои твърдят, че посланието е да се възцари хармония в парламента, но и реклама на известно телевизионно предаване, други пък обратното - да се разлети и това Народно събрание. Не срещнах обаче асоциация за политиците-пеперуди. А такива бол, дал Господ. Огледайте се, има ги много в годините на мъчителен преход, вече не знам дори към какво. Те с лекота прелитат от партия в партия, потапяйки стръвното си хоботче точно в центъра на питата с меда. И как се ориентират само, да им завидиш направо. Още при първия по-сериозен трус или мандатна безперспективност те си лепват критичната маска и се обръщат дори с ненавист към довчерашните си създатели и благодетели. Бързо забравят идеали и клетви и пристават целите в бяло на новите властелини. Всичко старо е поругано и забравено, миналото - изтрито, бъдещето - предначертано. И ето ги - пламенни и въодушевени, отдаващи се изцяло и без остатък, продадени за онази стара блудница - властта. Не подозират обаче, че изконната прелъстителка е най-невярна и в единство и хармония със своята лукава природа лесно се отдава и преминава от ръце в ръце. Хората-пеперуди обаче се ориентират бързо във всякаква обстановка и отново се озовават в лазурните простори на управлението - осигурени, охолни и нагли. Какво от това, че остават без лице. Явно то вече не им е необходимо, пък и положително попада извън обсега на ценностната скала на безогледните политически кариеристи.
    Разбирам, че не всички ще се съгласят с мен. Някои ще кажат, че всеки се развива и има право на промяна. Всъщност, това упражнение с възможността за драстична метаморфоза бе доста масово изиграно от правоверни партийци още в първите години на злополучния преход, и то на гребена на "синята вълна". Може би пък за свое успокоение те намират опора в онова тайнство за преобразуване на какавидата в пеперуда. Дали са преценили обаче края на ефирното създание. Той, все пак, в най-добрия случай е на витрината в Природонаучния музей, защото такъв за политици още не е измислен.
 Добре, да приемем с омерзение и това. Но и в еволюцията има все пак някакъв темп на развитие, пък и предел. Не може едноклетъчното просто ей така, изведнъж да се превърне в мислещо същество. Някак си не върви на създадения да пълзи да  му поникнат крила. Не може довчера да се кълнеш и демонстрираш преданост към идеята за социална справедливост, а днес пламенно да "събираш" подписи за акцията на новите си господари от диаметрално противоположния лагер, някак си не се връзва с царска протекция да те изстрелят във върха на държавния одит и дълги годни да работиш по закона за него, с който при това сме приети в ЕС, а сега, без да ти "пука", да се обявяваш за страдалец и закрилник на надпартийността на същата тази институция, при това със съвсем нелогични аргументи. Да не говорим за отлетелите от партията-майка, но ненамерили топло гнездо и чакащи някой да ги прелъсти т.н. независими депутати. Така че примери за прелитания, меки и твърди кацания в чужда нива много, и то в целия политически спектър. Пък после се чудим защо някои нашенци не ги приемат съвсем сърцато в чужбина...
Дали не е заради владеенето единствено на жестомимичния език, от който ясни са само последствията на тендовагинита, или полетът от цвят на цвят създава усещането в партньорите за непредсказуемост и непостоянство? Отговорът трябва всеки политик да намери сам за себе си, а след това и като държава да имаме ясна единна позиция по актуалните теми на вътрешния си и световен ред, за да ни уважават. Но това категорично няма да стане, ако незабавно след слизането от самолета в Брюксел например, започваме да злословим по страната си и управляващите в момента. Ако даваме преливащи от негативизъм данни за България, които скъпо платени и от нас самите европейски чиновници включват в докладите си за и без друго най-бедната страна в Евросъюза.
Кой ни е виновен тогава?