Параграф "след 22 години"
Годината 1989 вече е само праг на разделение между надеждата преди и мизерията, в която живеем сега
/ брой: 260
Напоследък все повече млади журналисти възкликват: "Да се върнем в далечната 1980 година!" Какво ли е за тях примерно 1989 година? Далечна или близка... Ако са родени около тая година, тя е почти нищо... А за милиони българи беше надежда, вяра, упование за промени и повече разочарования...
Бях в бюрото на районния комитет на БКП -район "Илинден", а работех като главен редактор в Българската национална телевизия... Вечерта около 18 ч. дойде неочакваната и очакваната новина: "Тодор Живков е освободен като ръководител на партията...". В искриците от погледи - питащи и очакващи, не прочетох онова, което сега чета... На другия ден излезе уникална снимка по страниците на много по-малкото от днес печатни всекидневници и седмичници... Позата на Тодор Живков, погледът му, очите му за първи път от толкова години имаха подобен израз... Пошегувах се пред приятели: "Както ни гледа оттук, от тая снимка, Тодор Живков, така ще гледат след време повечето българи...". Бях го забравил, но един мой много близък човек-композитор, сега и земевладелец и фермер по Добруджа, ми го припомни, като подчерта, че съм бил прав и далновиден в прогнозата си... Е, добре. Но се огледайте около себе си, вижте близките, има ли я усмивката им, спокойни ли са днес, не за утре? Вижте мизерните им замразени пенсии и заплати... С месеци тия пенсийки коментират - от първо число, през април, от 1 май, от 1 ноември, на куково лято и прочие. И става дума за някакви десет, двайсет лева към досегашните 60-70 евро на месец за всичко - за парно, за вода, за ток, за телефон, за такса смет и данъци, за бензин... за лекарства, за вестник и кафе. Много от тях няма как да видите, защото са заровили поглед и ръце в кофите за смет сутрин и търсят през целия ден някоя коричка и залък...
А как гледат тези, които имат бизнес? Вижте погледа им на постоянни фалиращи и пред фалит усилия да оцелеят... Къде е обещаната средна класа?
Е, има неща, които са си същите. Някога страната управляваше премиер шивач. Сега -пожарникар. Отново интелигентният човек няма никакви шансове, както в една реплика на Станислав Стратиев - управляват ни необразовани, неподготвени, корупцията властва, контрабандата царува, диктатурата е на мода...
В парламента пак седят ковачи на закони, които не си плащат патентния данък, а занаятът им не е по диплома. А някои дори почти не идват в Народното събрание, защото са заети с много по-важни дела, с бизнес, с консултации за милиони, с комисиони и прочее. Но те управляват, раздават порции, купуват и продават гласовете ни.
Та споменът ми беше за онази снимка на Тодор Живков... Огледайте се и открийте разликите между неговия поглед и вашия днес. Ако откриете съществени различия, обадете ми се.
За какво ги ручахме жабетата, ще попита някой. Жабетата са деликатес, а 1989 г. вече повечето българи не приемат като празник, като повод за оптимизъм. Тази година остана само като праг за сравнение между живелите "преди" и живеещите "сега". Както по-рано беше и с датата 9 септември... Но в оная дата имаше като че ли повече щастливо очакване, радост, спокойствие. Макар някои да искат да я изкарат черна дата, разделяща. Сякаш 1989 г. е обединяваща! Може - но само в параграфа "След двадесет и две години!"