Отчужденинето на поколенията
/ брой: 163
Изтощителното, грабливо и неуверено упражняване на публичната власт в България през последните три десетилетия, наред с другото, вече успя да противопостави едно срещу друго две поколения. Едното - това, което помни социализма или поне онази негова част, смятаща се за негово олицетворение. То смята, че обществените блага бяха преразпределени несправедливо, плодовете от техния труд днес са разграбени и унищожени, и тяхната младост е отишла напразно.
Другото поколение - това на децата на първото, се смята ограбено откъм липсата на морални и психически устои за капиталистическа пригодност; част от младите хора са възпитавани в ценности, грубо противоречащи и ненужни, дори вредни в условията на монетарния егоцентризъм.
И докато антагонизмът между двете кълба от нерви расте, хитрата, не така задълбочена, но гъвкава и прозорлива група на преуспяващите вагабонти, стана голяма, разви собствена стойност и политика, създаде частна икономика, способна да управлява бандитската й дейност, и накрая даде ясна заявка за трайно присъствие в управлението на ограбената държава. И успява. Тази група не принадлежи към нито едното от двете враждуващи поколения - не за друго, а защото е извън времето и стойностния сблъсък на идейните различия. Не, тя се интересува само от парите и действителността зад пердетата на публичната власт. Предпочита да ръководи в свой интерес и не бива да бъде упреквана в липса на родолюбие или държавнически опит - и двете за нея са досадни думи, напълно лишени от собствен смисъл и съдържание.
Обичайно в такива случаи използваме поговорката "Двама се карат, трети печели." Докато подчинените и зависими от моралните несъвършенства на своето собствено време поколения спорят или дори се ненавиждат, хвърляйки едно на друго вината за своята несрета, трета прослойка, освободила се от бремето на ненужния социален смисъл и безсмислената идеология, окупира властта, приватизира я и просташки се изсмя на битието.
Защото прагматичността не позволява духовен постулат и закономерности, които да поставят прегради пред богатството и алчността. Капитализмът и социализмът са само дума в устата на хора, свикнали да се изразяват злополучно, по навик, емоционално, съдбовно. Това не са думи от реалността на улицата, от потребителската кошница на грабежа, от всекидневието на пладнешката кражба.
В крайна сметка, владееш ли извънзаконно магистратите, медиите и улицата, какво значение има как и с какъв термин ще опишеш социалния порядък на общественото устройство? Той няма никакво значение, както и Конституцията, която го романизира.