Неоценимите стойности на интимния свят

Димитър Стефанов е безспорно едно от най-ярките талантливи имена на литературното ни съвремие, където той навлиза още през 50-те години на миналия век. През 1957 г. се появява на бял свят дебютната му стихосбирка "Слънцето да не залязва", с която е забелязан в средите на културната ни общественост. Това му вдъхва увереност в творческите възможности и постепенно го сродява с пишещите братя. Така през 1968 г. се ражда и следващото му заглавие за възрастни - "Знак за събиране", последвано от "111 сонета" (1984), "Защо снегът" (2002), "Човешки, твърде човешки" (2007), "Всичко онова" (2011), "Дишах дълбоко" (2015) и др.
Междувременно той се явява и като един от авторите-първопроходчици, които прокарват пътя на хайку поезията у нас с издаването през 1988 г. на хайку стихосбирката му "Гората на глухарчето", сподирена и от други негови творби за деца и възрастни от този жанр. С течение на времето надареното му перо го нарежда и сред изявените ни есеисти, преводачи и автори за деца.
Димитър Стефанов се откроява като автор, който притежава изключително чувствителни свръхсетива, които му позволяват да усети и открие и най-незабележимите детайли от сложната ни и противоречива действителност, често задъхваща се от негативни социални процеси. А те неизбежно резонират болезнено в невероятно реактивната му душевност и в немалко негови произведения. А това несъмнено го нарежда и сред най-влиятелните представители на днешната ни социално-гражданска лирика. Но в същото време той не остава никога чужд в своето внушително вече творческо присъствие и на най-обикновените, незабележими човешки преживявания, за да ни направи съпричастни на благородството, красивото, но и не се въздържа да осъди и отхвърли уродливото и ретроградното в нашето объркано всекидневие.
В своите толкова откровени, дълбоко преживени и изстрадани "Трепети на сърцето" Димитър Стефанов ни пренася в света на най-скъпите и съкровени човешки преживявания чрез своите лични интимни изповеди, за да почувстваме високата стойност на човешката топлина и нежност. Тези му добронамерени и благородни намерения усещаме твърде осезаемо както в предложените ни стихотворения, така и в силно впечатляващите му хайку стихове, хайбуни, миниатюри, та даже и в чудесната лирична поема "Речно камъче".
А никак не е случайно, че поетът изпитва такъв неудържим пиетет към най-великото човешко чувство - любовта, и затова се пита: "Кое в живата природа е онова съответствие на любовта, което може да изрази нейната вечност и мимолетност, нейната всеобхватност и неповторимост? Единствено самата любов."
Авторът се прекланя пред нейната магическа сила и благоговее пред могъщото й възродително въздействие. И е убеден, че само тя

Ще те вдигне с гръм и трясък
двама ще сте с вечността,
само звездния ти блясък
ще събирам през нощта.
       ("Лунно стихотворение")

Димитър Стефанов ни повежда развълнуван из неспокойните лабиринти на своя интимен свят, в който витае вдъхновяващо образът на любимия човек и му дава криле за полет. И неслучайно изповядва голямото си откровение, което напира и стопля гърдите му:

Ще се пилея щедър,
ще имам образ друг,
ще стана шум и устрем,
а после весел звук.
          ("Порив")

С всеки следващ стих, до който се докосваме, усещаме неукротимата динамика на дълбоките интимни преживявания и чувстваме, че се потапяме все по-дълбоко в горещите води на неутолимата жажда за повече взаимност, всеотдайност и пълноценна удовлетвореност. Твърде показателно и съзвучно с тези непримирими страсти е стихотворението "Плаж":

Имам всичко. Но не е ли малко?
Като спомен тука ти ела -
искам само да зърна твоето коляно
изпод срамежливата пола.

В немалко стихове улавяме и болката, и тъгата от раздялата, присъствието на съмнението, разтърсващата ревност, потискащата самота. Преобладаващото настроение в по-голяма част от стиховете се подклажда от неугасимия стремеж към опазване и спасяване на извисяващата човешкия дух искрена и жизнеутвърждаваща любов. Подобна емоционална обагреност ни завладява в стихотворенията "Сага за отдалечаването", "Посоката", "Един до друг", "Мъжко сърце" и др.
Димитър Стефанов ни убеждава, че с удивителното си остроумие и дълбоката си проникновеност съумява да разголи парещите си лични интимни преживелици, които съпътстват неизменно емоционалното състояние, което битува неизбежно в живота на всеки нормален човек.
В канавата на съдържанието авторът умело вплита златните нишки на мъдрата си мисъл, обогатена с много обич и стремеж към себераздаване. Такъв емоционален свят дишат и впечатляващите ни с необичайния си човешки полъх и неговите хайку стихове и хайбуни. Сърцето е отдадено ненаситно и всецяло на любимия човек:

Нямам клетка
птичко моя,
държа те
в две топли шепи.

Не по-малко нежност и искрена обич не само към близкия сподвижник, а изобщо към човека ни обзема и когато ни обгърнат ласкаво блестящите му "Епизоди на мечтата", "В сянката на цветята", които непринудено ни облагородяват с чудотворната си хуманност. Читателят направо потръпва от живителното благородство, което властно го грабва, трогнат от светлите пориви на великолепните му миниатюри "Посрещане", "Бяло и черно", "Птицата аз", "Цветята", "Добавка" и др. Творчески хрумвания, които въздействат и вълнуват с изумителната си нравствена извисеност.
Новата книга на Димитър Стефанов "Трепети на сърцето" наистина го разкрива не само като творческа, философска, но и като човешка същност. Тя го извисява в очите на читателите като незаменим сърцевед и морален барометър. А това несъмнено прави изданието му изключително актуално в условията на днешното безпрецедентно обезчовечаване и недопустим нравствен разпад на обществото ни. Това е книга, която поставя на най-високия пиедестал най-човешкото чувство в най-благородните му измерения.


Продрум Димов