Монолог на Дядото, или 120 стиха

Всяка следваща крачка
стъпало нагоре.
Всяка стъпка след стъпка
приближава върха.
Колко макове, рози!
Какво множество хора!
Порив светъл, от който
спира в тръпка дъха...

Тръгват хиляди,хиляди
макове,рози.
Пеят шапки червени
и знаменца.
На поляната горe
в историческа поза
са насядали хиляди
живи слънца.

Питаш кой ги е водил
и какво ли ги кара,
питаш кой ги е пратил
на Бузлуджа тях.
Грее в хиляди макове
истинска вяра.
Само колко години
с тях аз също вървях!

Сто и двадесет стиха
в стъпки с макове, с рози.
Сто и двайсет и първия
ни предстои.
Бях мечтател. Направих
красива прогноза.
В трудно време се правят прогнози
с мечти.

Ален мак вместо песен
ще храни душите,
а мечтите оставят
и след век семена.
Социализма, който дръзко строихте,
ще ви връща на Бузлуджа
със знамена.


Има почва, в която
основа съм сложил,
само с няколко души,
но със много любов.
После дните мечтани
света ще тревожат,
но за тях не е всеки
на жертва готов.

 
Социализма, който
предадохте после,
ще остане в музей,
в исторически стих.
Само тук в планината
до вас се докосват
непродадени още
наследени мечти.

Само тук има още
и песен, и порив.
Докога ли ще пази тоя връх
песента?
Тоя връх ще остане
за хиляди хора
ален мак на живота
и вечността.

Тук аз пак ще повикам
на проверка отляво
за очакван от времето
отговор днес.
Просто имаше песен,
народ и държава.
Но е ничий изглежда
оня стар мой адрес...

Сякаш в тоя път мина
безметежна съдбата
и в метежи и битки
като сън отлетя.
Ние бяхме младежи,
бяхме истински братя -
разделихме поравно
тази наша мечта.

Ние нямахме друго -
само песен и знаме.
Аз ви дадох посока,
тон за песен и план.
Тоя път беше вяра,
и пътя към храма,
но след туй от промените
бе разпилян...

Кой мечтите на всички ни

приватизира -
построеното вчера
с искрен труд и любов!
Ален мак прецъфтява,
но той не умира.
Утре пак ще поникне,
за песен готов.

Май потъна мечтата
след луди възторзи.
И не слиза отгоре
сред вас песента.
Там останаха трепети,
макове, рози.
И е спомен май само
мил венец пролетта...

Сто и двайсет години.
Сега уморени
се изкачвате бавно
с бузлуджански стремеж...
Да се срещнете с мене
в ниви все тъй зелени
с ален мак безнадежно
и с оня копнеж...

Пак от семето никне
тихо алено цвете,
в клас приведен, наведен
приковал песента.
А защо не попеем!
Помогни ни, поете!
Да извикаме с песен
от върха пролетта.