Художникът... Боян Пенев

Боян ПЕНЕВ е роден на 27 април 1882 година в Шумен. Завършва славянска филология в СУ УСв. Кл. ОхридскиФ (1907). От 1909 г. преподава в университета. Известно е участието му заедно с д-р Кр. Кръстев, П.Ю. Тодоров, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Пейо Яворов и Владимир Василев в литературния кръг "Мисъл". От 1912 до 1914 г. за научната си дейност и литературни изследвания пътува до Мюнхен, Берлин, Краков, Варшава и Прага. В Краков заедно с Дора Габе установява връзка с литературното направление "Млада Полша".
Автор е на фундаменталния четиритомен труд "История на новата българска литература", 1930-1936 г., Дневник. Спомени, 1973 г.; Изкуството е нашата памет, 1978 г. и др. Умира на 25 юни 1927 г. в София.

 

   Боян Пенев е добре известен на културния българин - като проникновен критик, като авторитетен литератор и университетски преподавател - въвел в научно обращение културологичния метод при разглеждане на явленията, като близък приятел на най-видните родни писатели: от Пенчо Славейков и Пейо Яворов до Кирил Христов и Елисавета Багряна. И досега остава неизвестно обаче, че той е

изкушен и от рисуването
 
.Неговият начин на работа, както свидетелстват архивите му, е водене на стенографски бележки, които впоследствие обобщава, развива и оформя като цялостни текстове. Обикновено си е служел с тесни дълги листчета, които изрязвал от тетрадки голям формат и надлежно номерирал. На такива именно листчета той "поверява" своите размисли по повод стихотворенията от знаменателната стихосбирка "Сън за щастие" на Пенчо Славейков. Знаменателна, защото тя получава както критическото и читателско, така и специализирано признание - отбелязана е от фонд "Напредък" към Българското книжовно дружество (сега БАН) като постижение в поезията за 1904 г. Пред Управителния съвет на дружеството художествените достойнства на труда (между впрочем - представен в коректури) защитава Константин Величков. Авторът на стихосбирката замисля да предостави на читателската публика абсолютен образец за лирическо творчество - такова, каквото трябва да следват поколенията. Той сътворява и подбира 101 кратки "песни", които действително оказват силно въздействие върху развитието на темите и мотивите в поезията през 10-те - 20-те г. на миналия век. Димчо Дебелянов, например, показва как мотивът за завръщане в родния дом, използван от индивидуалиста Славейков, получава впоследствие символистична разработка. Пейзажната тенденция, така силна в "Сън за щастие", бива утвърдена по-късно от първите сили на българската поезия. Навеи на Славейковите "сънища" можем да открием у Лилиев, Разцветников, Андрейчин.

Автопортрет, изрязан от хартия, дело на самия Боян Пенев


Започва да нахвърля изображения

Но оказва се, че кратките четиристишия въздействат и на Боян Пенев - при това в неочаквана посока. Грижейки се за вникването в темите и мотивите, изпълвайки бележките си с критическа терминология, той сякаш несъзнателно, воден от нахлулото чувство и искреността на естетическото преживяване, той започва да нахвърля изображения. Така остават завинаги тези малки скици, незабелязани от по-сетнешните изследователи. Планини, огрени от слънце, древни руини, потулена в зеленината на дърветата къща, "задремали" гори...  
    Заниманията на Боян Пенев, разбира се, не са случайни. След смъртта на Пенчо Славейков по поръчение на формирания комитет за увековечаване на паметта му професорът подготвя съчиненията му за издаване в няколко тома. В случая интересен въпрос е дали Боян Пенев е имал намерение да снабди с илюстрации отделните книги - "Епически песни", "Сън за щастие", "На острова на блажените" Знае се, че Пенчо Славейков е желал съчетаването на своите лирически текстове от "Сън за щастие" с художествени гравюри. Той дори влиза в преговори с някои художници, като на последния етап от подготвянето на антологията се доверява на Харалмпи Тачев, изпълнил блестящо поетическата поръчка. Неговите илюстрации в модерния тогава стил сецесион и до днес се съхраняват в архива на поета. Какво се случва - сега можем само да гадаем, но книгата излиза без винетките, както са ги наричали, на Тачев. Те и до днес лежат неизползвани, тъй като съвременните издатели се съобразяват с авторската воля, демонстрирана в оригиналното издание.

Рисува с мастило и молив

Едва ли Боян Пенев е имал намерение да "конкурира" Харалампи Тачев чрез своите скици. Не би било сериозно да си мислим и че е смятал да ги използва по някакъв начин при отпечатването на томовете. Те са ценни с друго - като свидетелство за силата на поетическото слово, подтикнало артистичната игра с линиите и формите. Боян Пенев ги прави с мастило и молив - това което е използвал и при изписването на сиглите. Някои от тях са асоциативни илюстрации. Например - обляното в светлина дърво на фона на тъмния лес: алегория за самия Славейков и окръжението му. Ето какво е нахвърлил Б. Пенев под скицата: "Творчество. Пладне. Тълпата и поета." И процитирал: "На мойте ветки плод не един узря - // доволно слънцето ме гря". И най-отдолу - четиристишието "Лама Савахтани" ("Защо, Господи, ме изостави"):
- Живях в живота сам - не ме разбраха.
В мен всичко светло, всичко в мен добро
раздадох го... Душата ми обраха -
оставиха ми черното тегло.

    Връзката между цитатите, размислите и скицата е така непосредствена, че дори е трудно да се определи кое на кое е илюстрация. Съвсем противоположен е случаят с къщата сред тополите. Бележката под нея гласи: "Нощни бълнувания за Нея. Бляновете като втора действителност. И тя за него е само блян". Една съвсем свободна асоциация, която е далечен отглас на времето. Както съм запомнил по памет "логото" от дневника на Боян Пенев: "Нека бъдните узнаят нашите мисли и чувства, да проникнат в нашите преживявания и чак тогава ще имат право да ни бъдат съдници!"