Гинка Билоба

    Този път вкупом ни разказаха играта от Пазарджик. Застреляха ни от упор без предупреждение и почти без право на обжалване. Удариха яко като за последно - в десетката. Не за милиони, а за мангизи, които ръчно не можем да преброим. И докато все още палим по някоя и друга мъждукаща крушка със светлина от бягащия от България ЧЕЗ, в окото на прожекторите засия иначе определено миловидният образ на купувача на бизнеса от отечеството на чешката компания. Госпожа от небезизвестното със своите бизнес пориви градче на име Гинка втрещи народонаселението с вече почти добре изпечената сделка за собственост на една трета от токоразпределението в държавата. Оказа се обаче, че това огромно хапче Гинка Билоба е трудно за преглъщане, да не говорим за възможността то да разстрои цялостния български метаболизъм. Пиело се, казват, на тъмно и гладно. Ужас!? Затова в Министерския съвет започнаха припряно срещи с новопоявилия се бизнес-кит (или китка), мили запознанства, та дори и доста натрапчива отстъпчивост от страна на купувача. Пък и позакъсняла (защо ли?) решителност на кабинета да вкара държавата в сделката. При това продължиха да ни уверяват, че всичко си било работа на чехите и нашата фирма, което било съвсем нормално в капиталистическата пазарна реалност. Ами в тази вълча действителност, само и само защото е капиталистическа и при това пазарна, защо не я продадем цялата държава навън, барабар с що-годе работоспособното население? Ще останат само пенсионерите и инвалидите, пардон, хората в неравностойно положение, които и без друго с катастрофалните си пенсии скоро ще освободят място за новата етническа реалност в държавата България.
    Тежки са тези думи в дните на традиционен оптимизъм около Баба Марта и националния ни празник Трети март. Но, питам се, дали точно по време на това редовно разкрепостяване на духа и емоциите с мили пожелания за здраве и късмет и преклонение пред нашите освободители, не ни сервираха прекрасно изпечен пазарлък с адрес метрополисът на свободното предприемачество - Пазарджик? Това си е направо гадно като политическата смърт (или саможертва?) на онази Теменужка от енергетиката. Но, какво да се прави. Теменужките са красиви цветя, знае го и Костов, но животът им е кратък. Уви! Интересите и желанието за безмерно обогатяване на хората с реална власт обаче са вечни. Този безмерен апетит за придобиване чрез манипулации и трупане, включително и с корупционно раздаване, на националното ни богатство навън, е на път да затрие България. Или най-малкото да я превърне окончателно във васална територия без образ и лице, без контрол над жизненоважни и стратегически отрасли, в държава без самочувствие и достойнство.
    Големият въпрос, който все повече се натрапва, е защо е докарахме или дотътрихме дотук? Най-лесно е да обвиняваме единствено корумпираните политици и безродници, които се ръководят само от келепира и не се интересуват от живота в недоимък и мизерия на повечето хора. Но какво, питам се, направиха онеправданите, онези, които през всички години на безумия и грабеж вървяха като стадо след самопровъзгласили се месии и гласуваха ли, гласуваха? И направиха ли поне един сериозен протест по сериозен въпрос за обществото? Не! Оставиха този закономерен граждански рефлекс на добре платени отвън самозванци, на т.нар. неправителствени организации с малките ранички отзад и професионално написаните лозунги отпред. Същите тези, които в интерес на чужди държави се стремят да променят всичко не в наш национален интерес - от образованието, културата и историята, та до екологията и жизненоважните икономически системи за функционирането ни като държава. Жалко! А толкова близо, дори в съседните ни държави, хората протестират истински, воюват за правата си и постигат резултат. С една дума - има гражданско общество с изострена чувствителност към неправдата, а не като у нас обсебено движение от организации и личности с политически амбиции и в услуга често на небългарски структури.
    Този брой на вестника ще бъде в ръцете ти, читателю на ДУМА, и на светлия ни национален празник Трети март. Денят на възхвала на избавителите ни от петвековното Турско робство. На благодарност и преклонение пред храбростта на руската армия-освободителка, на безмерния героизъм и саможертва на българските опълченци, които с кръв записаха имената си в пантеона на славата и откриха пътя за свободното и независимо развитие на Отечеството. Та заради подвига на всички участници във войната и в памет на загиналите, но и за лъкатушещото, но като цяло възходящо развитие на България до чертата на нейния сегашен упадък си струва да сведем глави и да отдадем почит на градителите. И мислим с будна и непримирима мисъл за бъдното, защото държавното ни време тече все по-бързо.