Георги Гълов: Трябва да се ваксинираме с хумор, а не с всекидневие
Не бива да преминаваме през живота като сериозни хора и пълни темерути, смята известният автор на свежи текстове
/ брой: 4
Интервю на Альона НЕЙКОВА
- Като хуморист и сатирик сте публикували ваши творби в най-различни издания, господин Гълов. Но най-дълголетното сред тях - вестник "Стършел" - навърши 75 години. За какво е добре да се замислят и читателите, и авторите по този повод?
- Малко са вестниците, които остават в мелницата на времето, не променят заглавието си. У нас са само два - "Стършел" и "Труд". Имаше години, в които "Стършел" беше легенда, тиражът му надхвърляше половин милион копия. Но през 1989 г. времето се смени, смени се и нравът на вестника. Той раздели читателите на две - избра аудитория, която винаги да критикува, и такава, която по условие да го хареса заради тази критика. Не спечели нови позиции, но изгуби хилядите си абонати и се сви до бутиково издание.
Хумористичният вестник не може да има специално отношение към когото и да е. Нито да симпатизира на една или друга партия, да подкрепя властта и да подминава глупостите на управляващите, а врагът винаги да е само опозицията. Това е идеята на сатиричния вестник - нямаш любимци. Когато си симпатизант на властта и враг на опозицията - това вече е лично пристрастие и никога не е сатиричен вестник. Брилянтно е казано в едно изречение от Мирон Иванов - човек, работил и в "Труд", и в "Стършел": "Няма власт на тази глава, която не иска власт!"
"Стършел" си избра да бъде симпатизант на една власт, но тази власт не си избра вестника за свой. В известен смисъл "Стършел" е образец, който не бива да бъде следван.
- Предполагал ли е някой през 1946 година, че "Стършел" ще се превърне в най-дълго излизалият хумористичен вестник в България?
- Не зная какви са ги мислили, когато са посегнали да правят вестник. Но "Стършел" се превръща в място, където са писали и рисували едни от най-големите имена на българската интелигенция. Отворете старите броеве - това е букет от имена, галерия от майстори. Писатели, художници, хора с идеи.
В "Стършел" извървях една пътека - от стажант-редактор до отговорен редактор. Това ми позволи да се срещна с изключителни хора. Да, на страниците има и всекидневни теми, преходни неща - но това е вестник. Идва нов брой, а промените във всекидневието ги няма, въпросите остават същите.
- Как се промениха нагласите на читателите и на авторите през изминалите 75 години?
- Измамно е чувството, че хората се променят. Хората винаги са едни и същи. Наскоро седнах и прочетох половин дузина книги, написани от Мирон Иванов. Ако не знаеш в коя година са отпечатани - няма никаква разлика с проблемите от днешния ден, с абсурдите на всекидневието, наивността на човека, мечтите му за по-добро и по-успешно бъдеще.
Ами написаното от Станислав Стратиев - гениално и неотменимо като идея и послание. Винаги ще има нов поглед върху деня, ново предложение, нови автори. Важното е да има читатели, които са убедени, че се променят.
- Кога е било по-лесно издаването на такъв вестник - преди 1989-а или след това?
- Няма лесно време за издаване на вестник, има необходимост. Наскоро ме питаха в анкета дали е било възможно да се критикува властта преди 1989 г.? Да, напълно възможно. Важното беше да имаш нужните доказателства - черно-на-бяло, както се казва. Лично написах текст за бройката на регистрираните у нас наркомани и това излезе на страниците на вестника. Имах фактите, имаше човек, който ги потвърди - доктор Филип Лазаров, шеф на Клиниката за борба с алкохолизма и наркоманиите в Суходол. Викаха го за обяснения, караха му се, но той не отстъпи от вече казаното пред вестника: "Да, у нас има наркомани! И аз лекувам от зависимости децата на по-първите хора!" "Вражеските" радиостанции ни разнесоха тогава.
В "Стършел" излизаше специална рубрика: "Четиво за министри и генерални директори". Без да имаш доказателство в папката, без да си говорил с човека, чието име слагаш на страниците на вестника, нищо не се публикуваше. Но и главният редактор тогава - Христо Пелитев, стоеше зад хората си. При скандални публикации викаха авторите за обяснения в Централния комитет на партията, но Христо Пелитев обикновено казваше: "Другари, оставете на мен, аз ще ги накажа!" Истината е, че това плашеше повече.
- Казват, че когато на хумориста му се плаче, той става сатирик. Съгласен ли сте с такава гледна точка или имате собствено виждане по темата?
- Обичам едно изречение, написано от Ювенал: "Не можеш да видиш гърбав човек върху камила и просто да го подминеш!"
- Ако надникнем в биографиите на някои световноизвестни сатирици и хумористи, ще видим, че определени периоди от живота им не са никак лесни - американецът Арт Бъкуалд израства в детски дом, полякът Кшищоф Скиба е обвинен в непристойно поведение, руснакът Саша Чорний дълго време скита и проси... Може ли богат и здрав човек да стане сатирик или за този жанр почти е задължително авторът да е беден и болен по цялата глава?
- Не зная. Нямам представа къде е верният отговор - никога не съм бил богат, а и винаги съм се борил да бъда здрав, но това се дължи най-вече на джипито и на правилните хапчета, които взимам, а не на някакви лични качества.
- Вродено качество ли е хуморът или може да се култивира във всеки?
- Всяко нещо израства, развива се, ако му обърнеш внимание. Има десетки начини да стигнеш до нещо смешно и да го развиеш - книги, филми, интернет. Важното е да не спираш да четеш. Иначе най-трудни са разговорите с хора, които са убедени, че имат чувство за хумор, а ти си пикльо.
- Не е тайна, че сериозните писатели си позволяват да се шегуват в произведенията си. А може ли хумористът да претендира за задълбочено отношение към неговите текстове?
- Никой не може да претендира за различно отношение. Какво, като си написал книга - работа като всичко друго. Това е било подвиг преди столетия, когато не е имало хартия, мастило и всички наоколо са били с празни глави. Кой го интересува това, че си написал книга? Най-обикновено трудово всекидневие.
Да, ще кажете, че трябва да има и щипка талант, както и пипер за вкус. Сигурно. Знам, обаче, че има задача, която е затворена в една приета рамка - увод, изложение и заключение. И работата трябва да бъде завършена, дори да разковеш рамката и да я сглобиш в обратен ред. Ако не можеш да се пошегуваш с някой или написаното от него - търси си друга аудитория. Не бива да преминаваме през живота като сериозни хора и пълни темерути.
- Какво е за вас шегата - половинчата истина или спонтанна реакция на интелекта на случващото се край нас?
- Шегата е най-краткият път да кажеш истината. Но да я кажеш на човек, който може да я прочете. Другото е обяснения, мъка и доста скъпи почерпки, за да заличиш последствията.
- Всичко ли подлежи на осмиване или сатириците трябва да имат определени граници? Съществуват ли теми табу?
- Известно е, че живот може да се синтезира от белтъчини и афоризми! С всичко можеш да се шегуваш. Няма ограничения.
- Преди време хората като че ли често си разказваха вицове. Сега подобни ситуации понамаляха. Как ще го обясните?
- Глупостите на политиците ни взеха хляба. Ситуациите за вицове останаха, но не остана време за тях. Вицът е красива приказка, разказана кратко. Когато отсреща седят хора, лишени от литература и слово, сериозни като тъпани на селски събор, и ти говорят глупости - няма виц. Вицовете намаляха, защото първенство взеха клюките и скандалите. Денонощно сме облъчвани с това какво някой си е казал, на кого го е казал, как са му отговорили. Дори и да намериш нов и добър виц, докато го напишеш, публикуваш или разкажеш, мелницата на скандалите вече е насочила окото си към друг хоризонт. Днес не се чува гласът, който измисля хубави шеги или качествени вицове. Но го има, ще се върне и пак ще го чуем, и тогава ще разберем, че вече сме добре.
- Имат ли нужда управляващите от сатирици, които под формата на шега пишат истини? Ще иска ли властта да ви чуе?
- Ще цитирам още едно изречение, написано от изключителния Мирон Иванов: "Хайде тогава, вземайте си отново властта и друг път - умната!" Не вярвам, че някой седи и чете написаното, за да управлява по-добре. Властта има нужда само от себе си. Има глави, които измислят шеги, има и други, които ги тиражират, има и такива, които ги чуват. Властта няма власт над тях.
- Има ли според вас определени нации, които да могат да се похвалят с по-голямо чувство за хумор в сравнение с жителите на други страни?
- Англосаксонските страни са известни с образците си за хумор и сатира. На изключително ниво са и авторите от руската литература. Важното е да си буден, да четеш, да не спираш да се забавляваш. И никога да не прекъсваш хората, които ти казват стар виц.
- Представяте ли си реакциите на хората, които четат вашите произведения?
- Дори не си представям, че някой чете написаното от мен. Преди време се шегувах, че давам по два лева за добра дума от читател. Днес съм склонен да променя цената.
- Председател сте на Бирената партия. Помага ли употребата на пиво на чувството за хумор?
- Бирената партия на България беше създадена и нейните първи години бяха бабувани в "Стършел". Първото обявяване на партията стана на 29 декември 1989 г. от Любомир Методиев, Румен Белчев и моя милост. Любо Методиев тъкмо беше започнал работа в редакция ХСЗ на Българското национално радио. Беше забавно време. Регистрирахме партията в съда, прокурор беше Татяна Дончева, не слизахме от телевизията и радиото, забавлявахме се от сърце.
Трябва да споменем с добра дума и вестник "1001 халби", списван от кореспондента на "Стършел" в Шумен Стефан Бобчев и издаван с изключителната помощ на пиар експерта Максим Бехар.
Чувството за хумор помага много за употребата на пивото. Както обикновено казвам - пивото е само повод, останалото е наша грижа. Елате да изпием по една халба!