Два пъти по 80

Невероятно е усещането да бъдеш на олимпиада. За спортистите това е венец на адски труд и само по себе си признание от участието, а за поласканите от съдбата да отразяват събитието - несравнимо преживяване. Аз имах тази привилегия през далечната 1980-та в Москва. Да, в осакатената по волята на световните политически ментори олимпиада. В бойкотираните от САЩ и други страни игри заради съветската инвазия в Афганистан. Това бе една безсмислена конвулсия в ерата на "студената война", която създаде прецедент и хвърли тежка сянка върху олимпийското движение.
А подготовката бе титанична. При изразходването на огромен бюджетен ресурс за въоръжаване и поддържане на политиката на паритет със САЩ, тогавашният СССР направи всичко за подготовката на събитието - нови зали, обновени стадиони, гребен канал, колодрум, перфектен пресцентър, удобно олимпийско градче. И всичко бе прекрасно, но с едно голямо "НО". Липсваха редица големи спортисти отвъд "желязната завеса". Те също страдаха за пропилените възможности, за своите приятели и съперници от другата страна на издигнатата от политиците барикада.
Но както често се случва, историята се повтаря с голяма доза демагогия. Този път обвиненията са за допинг. И за случаи на използване на стимулиращи средства от руски състезатели да вменява едва ли не колективна вина на всички спортисти. Та, след скандалите в Пьонгчан, след няколко дни МОК великодушно допуска до игрите по списък под флага на МОК и представители на Русия. Естествено, далеч не всичките и по обяснението на самия президент на МОК Томас Бах част от спрените не са с окончателни доказателства за допинг. Странна е тази логика и противоречи дори на думите на олимпийския шеф, че "подозренията не означават доказателства". 
Трябва да си сляп, за да вярваш на формалния повод на тази борба за честна и "чиста" спортна надпревара. Добре известно е, че отдавна "голямата химия и биология" е в играта с големия спорт по света и доста широко се прилага от висшите спортисти, особено при възстановяването. Затова строги правила, без съмнение, трябва да има, но за всички, а не селективно. И да се изолира политиката от спорта, тъй като тя мърси чистия порив на младостта за усъвършенстване и благородно съревнование в мир и победа на физическата сила и духа.
Та всеки път преди олимпиада се сещам и за онази Москва през лятото на 1980-та. За излъсканата столица и греещата от всички страни усмивка на талисмана на игрите - мечето Миша. Някак си напук на всичко организаторите се стараеха да бъдат изрядни и загърбят горчивината от бойкота. То не бяха красиви хостеси, униформи за организатори и съдии, то не бяха цейлонски къщички за продажба на чай и вероятно най-впечатляващата културна програма. С една дума, имаше всичко и то по много, което наистина възхищаваше гостите.
 И точно преди началото на тържественото откриване на игрите, една вест пропълзя мълниеносно в деветмилионния град. Разбрах я случайно и по волята на съдбата със съпругата ми бяхме в района на "Таганка". Забелязахме, че необичайно много хора с цветя се стичат по стръмните улици към театъра. Тогава разбрахме за смъртта на Висоцки. На партерните прозорци на театъра в старата сграда бяха разлепени набързо снимки от представления с участието на големия поет с неподражаем глас. Отишъл си би артистът с десетки роли в любимия театър и кино, с неповторимо превъплъщение в ролята на Хамлет. Отлетял бе духът на един гениален творец, който милиони боготворяха заради неговата искреност и разорителна страст в изкуството. Там, на "Таганка", бе първият пантеон на спонтанната почит към Владимир Висоцки. Без официално съобщение, без подготовка, без фалш и тържествени траурни слова. И може би тогава мнозина са таили в себе си, просто така, невероятните строфи на поета от покъртителното "Аз не обичам":
Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.
Все си мисля, какво би написал бардът при сегашния пореден агресивен опит за джендъросване на лековерните общества по света. Точно той, мъжкарят, почитателят на женската красота, критикът на системата, разрушителят на пошлостта и скудоумието, патриотът, нежният лирик, би изригнал в гняв и неподозиран сарказъм. Защото неговата основна битка бе за нормалност, но с жесток и ясен стих, с ирония, пародия и внушения за морал, за който той дори не претендира в бързо догорелия си живот. А над всичко, все пак, е любовта, нежна и брутална, любов не на ужким и шега, а за мъж и за жена. И ето пак думите на поета:
Вятър свеж избраните пои,
и възкреси от мъртвите умрял,
щом не любил си, тогава ти,
значи, не си дишал и живял !
Ето това е за особената олимпиада, която идва, онази през 80-та и за тези дни в нашия си европейски провинциализъм на тъга по лъвчетата и безсърдечие към хората, когато Висоцки щеше да направи 80.