Дипломатът
/ брой: 199
Опитах се да "обуя неговите обувки" и "да изпитам на гърба си" преживяното от него, колкото и да е невъзможно това. Рядко влизам в кожата на друг - бил той пишещ брат или литературен герой, в повечето случаи стоя на почтено разстояние от прочетеното и трезво го осмислям, дори когато се отнася за Георги Господинов. И ето, че една книга, която нито е роман, нито фентъзи, а мемоари, ме накара да съпреживявам с автора й. Книгата е на посланик Петър Воденски и се нарича "А иначе дипломацията е сериозен занаят", в нея той е събрал уловими и неуловими сенки на спомена, както и натрупани мълчания. Може би това "а иначе" обяснява пристрастието ми - рядко се пише "по-иначе" за дипломацията, която, ако се доверим на крилатата мисъл, е "велико изкуство да премълчаваш с помощта на стотици думи това, което може да се изрази с една дума". Потопен в селенията на това изкуство, Петър Воденски разказва с уважение към занаята, но прави това с леко перо, с умение да оцветява каноните на дипломацията с весели случки и вицове - стил, който би накарал много писатели да счупят перодръжките си. Сякаш авторът иска да потвърди максимата, че животът е твърде важно нещо, за да се гледа на него сериозно. И на дипломацията - също, щом от авелзаманско време е част от живота.
Да припомня кой е Петър Воденски: дипломат от кариерата, преминал през всички рангове - от "стажант аташе" до най-високия. Бил е трети и втори секретар в посолството ни в Анкара, генерален консул в Истанбул, посланик в Турция, а след това в Молдова и Кипър, а така също два пъти началник на кабинета на министъра, директор на различни дирекции, за да бъде "публично охулен" и лишен от професията си. Той е "отстрелян" от собствената си държава, името му е огласено като работил за военното разузнаване на България в един кюп с "куките" на ДС. Чувства се предаден от държавата си. От унижението може да се избяга само нагоре и Петър Воденски, макар че не скрива горчивата обида, защитава своето достойнство на дипломат, офицер и българин. Впрочем той е бил ухажван от чужди разузнавания, но патриотът избира българското. Та ако беше склонил да работи за ЦРУ, сега сигурно щеше да е най-малко заместник-министър.
И друг път Воденски се е чувствал предаден от държавата. Той е в Анкара, когато у нас започва т.нар. "възродителен процес". И свидетелства: "Мога само да се закълна, че българският посланик в Анкара не знаеше за такова решение". Дипломатите ни в Турция изразяват недоумение и неодобрение от станалото. Примери за дипломатически гафове в книгата има много. Те идат от подценяване ролята на дипломацията или от несъгласувани действия между центъра и посолствата, а в най-много случаи са резултат от непрофесионализъм, те особено зачестяват след нахлуването на новите демократични лица, дошли в дипломацията откъде ли не, включително и от "музикалните кръгове", без да са отваряли някога "букварите на занаята". Още тежат последствията от "декомунизацията", която прераства до "лов на вещици". Стоян Ганев си поставил задача да ликвидира "бюрократичния апарат на старата държава", затуй уволнил 200 души и довел хора, "да си ги чукаш в главата". Важното било непрекъснато да се извършват "дълбоки и всеобхватни реформи". Ето как откликнал на една от тях Воденски - наредил на хората от консулството в Истанбул да сменят шкембеджийницата, в която водят гостите си от София. Така влиза и в политическия фолклор.
Звездните мигове в кариерата на посланик Воденски са много, той е едно от главните действащи лица за възстановяване на българо-турските отношения, стигнали до под нулата след "възродителния процес". Голяма е заслугата му в подписания договор през 1992 г. да бъде вписан текст за имотите на тракийските бежанци - в предишните договори въобще не се и споменава за тях, а това е национална кауза. Така обвиняваният в "червени сънища" посланик защитава националните интереси. Каквото прави и в Молдова, където воюва да бъде върнат статутът на българския район Тераклия и успява. Сякаш всички неща и случки присъстват в живота му, защото сам си ги е привлякъл. Така е само с тия люде, дето знаят какво искат и как да го направят.
Петър Воденски разкрива и меда, и жилото на занаята, това прави книгата не само четиво, но и помагало за младите дипломати, които могат да научат много тънкости, липсващи в букварите им, които на всичкото отгоре са скучновати.
Преди да се раздели с читателя, Воденски отива да послуша малко музика. Чуди се дали да си пусне "Глупакът от хълма" на "хубавия стар Бийтълз" или "Ваше Благородие" на Окуджава. А може би - "Мила Родино!" "Само се моля дано този път химнът да не е в изпълнение на тъпан, че ми дойде до гуша от тъпанари в България".