Желю Желев - нееднозначният политик

Почина Желю Желев. Още от римско време действа максимата, че за мъртвите трябва да се говори или добро, или нищо (рro mortibus aut bene, aut nihil) - една максима, която изразява дълбокия респект към смъртта, пред която всички сме равни. Мисля обаче, че тази максима не може да намери безусловно приложение относно политиците, играли приживе значителна роля в управлението на държавата и обществото. Политиците живеят и след смъртта си. Те живеят чрез каузата, за която са се борили, те живеят и чрез хората, които продължават да се борят за тази кауза.
Желев, нека кажа това веднага, не бе еднозначен политик. Няма политик, за който да се кажат единствено добри думи. За самия Желев във всички случаи могат, разбира се, да се кажат добри думи, но е невъзможно, от друга страна, да се премълчат и сериозните възражения срещу него.
С Желю Желев се запознах лично няколко месеца преди фаталния Десети ноември. Срещата ни стана по инициатива на самия Желев. В "Народна култура" бях публикувал статия в защита на  правото на гражданите да създават обществени организации, без да са длъжни да ги регистрират в съда. Статията направила силно впечатление на Желев и той поискал среща с мен. Срещата ни стана в дома на покойната Зина Маркова (известна историчка) и Симеон Ангелов, където бяхме поканени на вечеря. Желев пристигна със  съпругата си Мария. В продължение на близо три часа разговаряхме по актуалните политически въпроси, но ще призная, че нищо съществено от разговора тогава не съм запазил в съзнанието си. Запомних само яростта, с която Желев се произнесе за Тодор Живков: "Живков - каза той - трябва да бъде обесен с главата надолу". Навън, когато се разделяхме, си казахме, че нищо от нашия разговор не бива да излезе навън. С други думи, пълна конспирация.
Няма защо да крия, че Желев не успя да ме впечатли със своите качества. Не останах с усещането, че той е личността, която би могла да ръководи общите усилия за една позитивна промяна на съществуващата система. Имах, разбира се, определени симпатии към него, защото знаех, че

 заради своята книга "Фашизмът"

преживя  определени проблеми с властта. Но ще призная заедно с това, че симпатиите ми към него бързо изчезнаха още в първите дни след Десети ноември. Желев беше член на БКП, в която, предполагам, е влязъл заради защитаваната от нея политика, т.е. по идейни съображения. Но след като Десети ноември очерта двата противостоящи фронта, Желев, напуснал вече БКП, усвои непонятното за мене поведение на краен антикомунист.
Не изпитвам симпатия към този вид поведение. Мога да призная правото на всекиго да се разочарова от определена партия, но си мисля, че човек, влязъл в една партия по идейни съображения, а не поради политическа корист, не може, когато я напусне, да не запази в себе си определен респект към тази партия. Та това е партията, в която той до неотдавна е виждал своето колективно АЗ, т.е. самия себе си. Нека се оттегли от БКП, доколкото тя не е оправдала неговите очаквания, но е политически неприлично  той още на другия ден да стига до другата крайност - да я отрича във всяко отношение и дори да иска нейната забрана. Това е да искаш да забраниш със задна дата самия себе си.
Искам изобщо да кажа, че не изпитвам симпатии към хората, които изменят на своята партия, на своите другари. На това основание не изпитвам никакви симпатии към Б. Борисов, Цецка Цачева и всички ония бивши комунисти, които се насъбраха в ГЕРБ. Човек трябва да запази, макар и скрито, определено уважение към една стара любов, колкото и да е разочарован от нея. Това го изисква самоуважението.
Поведението на Желев през тези години дава  основание на някои негови привърженици да го определят като човек, проправил пътя към демокрацията. Трудно мога да се съглася с подобна оценка. Книгата на Желев "Фашизмът" бе не теоретичен труд, очертаващ бъдещето демократично общество, а памфлет, написан така, че като четете за белезите на фашизма, да откривате същите тези белези и при комунизма. Няма да се поколебая да кажа, че един Стефан Продев със своята "Народна култура" направи повече за преодоляване на тоталитарното мислене, отколкото Желев. Румен Воденичаров с борбата си срещу неоправданата смяна на имената на българските мюсюлмани, също имаше значителен принос за развитието на демократичните процеси в обществото ни. Могат да се посочат имената и на много други личности, които добронамерено търсеха пътя към една благоприятна за страната ни промяна.
В следващите години с Желев

навлязохме директно в политиката

И той, и аз бяхме избрани за народни представители - той като лидер на СДС, аз просто като симпатизант на БКП/БСП. Влязохме и в открито противоборство. Когато след частичните промени в Конституцията през 1990 г. трябваше да се избере председател/президент на Републиката, аз единствен от трибуната на НС се противопоставих на избора на Желев. Упорито отстоявах разбирането, че един Петър Дертлиев е несравнимо по-добър за високия държавен пост. Не съм в състояние да кажа какви бяха причините, поради които и ръководството на БСП предпочете Желев пред Дертлиев, но накрая бе избран именно Желев.    
Същинския избор на президент на Републиката стана обаче през 1992 г. при условията на новата Конституция. СДС издигна незабавно кандидатурата на Желев, а в БСП колебанията относно възможния техен кандидат продължиха неоправдано дълго. Тогава неочаквано за мен самия в президентските избори се включихме аз и Румен Воденичаров. Инициативата дойде от покойния Румен Попов, тогава председател на Партията на труда, но ние предпочетохме да бъдем издигнати не от една или друга партия, а от самите избиратели. За кратко време успяхме да съберем необходимия брой подписи, регистрирахме се и се включихме в борбата с твърде много неизвестни.
Ние бяхме в изключително неизгодни позиции.  Нямахме почти никакви финансови средства, крайно необходими за една успешна избирателна кампания. Срещу нас се вдигна не само цялото реакционно войнство в страната, но и западните политици. Те не можеха да допуснат президентската позиция да бъде овладяна от ляво мислещи хора. Пуснаха се в действие и какви ли не клевети по наш адрес. Непосредствено преди изборите между мен и Желев

 се състоя диспут

в който бях принуден да проявя значителна острота, за да отговоря на някои некоректни прояви от страна на опонента ми. Позволявам си да мисля, че диспутът приключи със значителен успех за мен.
Въпреки всички действащи срещу нас сили, ние постигнахме впечатляващи резултати. За нас гласуваха 2 443 434 избиратели (47,15%), а за Ж. Желев/Бл. Димитрова - 2 738 420 души (52,85%).  
Съществуват достатъчно сериозни основания да смятаме, че посочените от ЦИК изборни резултати не съответстват на действителните резултати. Силни са подозренията, че изборните резултати бяха подправени, което бе напълно възможно, доколкото не навсякъде имахме свои представители в избирателните комисии. Ще си позволя да изкажа и еретичната мисъл, че макар БСП официално да застана зад нашата кандидатска двойка, не всички от нейното ръководство желаеха, както ми се струва, нашата изборна победа. Възможно е те да са имали опасението, че нашият изборен успех ще предизвика мощно политическо противодействие от страна на десните сили, способно да застраши обществения мир. Питам се дори дали, ако бяхме спечелили изборите, щяха да допуснат да заемем съответните свои длъжности.
Най-после нека отбележа най-съществения може би фактор, осигурил изборната победа на Желев и Бл.Димитрова - това е мощната подкрепа на ДПС. 
В районите, доминирани от ДПС, гласувалите  за Желев/Димитрова възлизаха на близо 100 процента. В ония години избирателите на ДПС бяха около 370 хиляди души. Извадете тези 370 хиляди гласа от общия брой гласували за Желев/Димитрова, и ще установите, че нашите опоненти увисват под нас с близо 100 хиляди гласа. Може на това основание да се твърди, че Желев и Бл. Димитрова бяха избрани всъщност от привържениците на ДПС, поради което по-нататък действаха като техни заложници.
Като президент Желев не би могъл да се похвали с особени успехи в ръководството на държавните дела. По-скоро обратното. Желю Желев и Филип Димитров носят големия грях, че

разрушиха българското земеделие

Те създадоха ликвидационните съвети, които разграбиха или унищожиха в буквалния смисъл на думата обществено имущество за милиарди лева. Заедно с това те оставиха без работа стотици хиляди български граждани (и предимно хора от ромския етнос, който бе силно ангажиран с работа в животновъдните ферми). Желев излезе и с крайно вредната теза, че кооперациите са свърталище на комунистите, поради което трябвало да се разпуснат (вместо да се преструктурират юридически, както това стана в редица други страни). Той призова земята да се връща в реални граници, което доведе до невероятното раздробяване на селскостопанската земя, изключващ тяхната машинна обработка.
Справедливостта изисква да кажа, че Желев бе все пак по свой начин честен. Той не се поколеба да осъди погрешната в много насоки политика на СДС, с което предизвика цялата примитивна ненавист на сдесерската тълпа. Той предпочете да бъде хулен, отколкото хвален от недостойните в СДС люде. Желев не позволи да бъде подчинен на разгърналата се в обществото ни корупция. Той не се зае да трупа богатства, да строи къщи-палати у нас и в чужбина. В това отношение решително го поставям над сегашния президент Плевнелиев, който полага значително повече грижи за своето собствено материално благополучие, отколкото за материалното благополучие на обществото. Ако нещо у Желев наистина не може да бъде оспорено, то е материалното му безкористие, което все по-рядко се среща у нас.
Както разбираме, образът на Желев нито е изцяло бял, нито изцяло черен. Той бе човек, всмукал в себе си всички особености на противоречивата епоха, в която живя. Епохата не всичко може да оправдае, но, от друга страна, без нея не всичко в поведението на отделния човек  може да бъде достатъчно добре разбрано.