Мигрантски бунт или сблъсък на цивилизациите

Юри Михалков

Франция отново бе ударена от мигрантски безредици, но за разлика от 2005 г., сега страната бе залята от мигрантско цунами на враждебност и погромаджийство. За размириците бе писано много, но всеобща е оценката, че по мащаб и ожесточеност сегашните събития са много по-страховити и в същото време знакови в сравнение с протестите отпреди 18 години. Без преувеличение може да се обобщи, че това цунами превръща мигрантският проблем в дежурна тема - заплаха както за самата Франция, така и за ЕС. Нещо повече, това цунами носи белезите на конфликт на цивилизациите.

Във френската реакция се засилва осъзнаването на етническата заплаха за самата държава. Това не е случайно на фона на статистическите данни, като тези от 2018 г., когато бе установено, че мигрантите и преките им потомци представляват 20,9% от населението (14 млн). А 30% от френското население под 60 години са били мигранти от трето поколение - по оценки от 2011 г. Тези данни едва ли са намалели към днешна дата. Затова и един от акцентите на френската реакция е отрицанието не просто на миграцията, но изобщо на такива насаждани идеологеми като мултирасовостта и религиозната търпимост, включително и на либерализма и откритостта на френското общество. "Повечето млади мюсюлмани смятат, че ислямските закони имат приоритет пред законите на републиката", гневи се в интервю за испанския вестник "El Debate" бившия кандидат президент Ерик Земмур, лидер на партията "Реконкиста".

Той дори говори за франкофобия

в самата Франция, чийто носител са най-вече мюсюлманските мигранти от арабския свят. Земмур не крие опасението си, че Франция може да се превърне в ислямска република, ако продължава досегашната си мигрантска политика.  

"Властите са наивни, когато убеждават, че обществото ще се подобри от масова миграция, която никога не са искали тук, от миграция на хора, чиято култура е безкрайно далеч от нашата... Те не разбират, че тези хора живеят в различен свят. Имам предвид легалната миграция. И вече е ясно, че да живееш с тях е смъртта на нацията." Това пък е оценката на писателя и публициста Лоран Обертон, изказана пред "Сюд радио". Той е написал преди няколко години романът "Гериля", в който са предсказани сегашните събития.

Медиите не спестяват грешките в мигрантската политика на държавата - 40 години тя бездейства за решаването на проблема, не бе спрян притокът на нискообразовани мигранти след вълненията през 2005 г., не бе преразгледана системата за социална помощ в мигантските квартали, не се прави нищо или поне не се прави достатъчно срещу бедността там, не се взимат мерки срещу слабата интеграция на мигрантите във френското общество. "И какво правят нашите лидери за борбата срещу това, което те наричат ислямизъм. Те продължават да предлагат повече ислям, повече джамии, повече имами", негодува Земмур.

На свой ред Лоран Обертон критикува властта, че слабо прилага законите спрямо нарушителите. Тя като че ли се страхува да прилага цялата строгост на закона, за да не "дразнят лъва". Самата жертва от алжирски произход Нахел изобщо не е бил ангел, той неколкократно е бил задържан с оръжие и наркотици, но все се оказвал на свобода. Показателен е и самият факт, че той не се подчинил на полицейското искане да спре колата, явно е чувствал, че общественият ред не важи за него. А дали смъртта нямаше да му бъде спестена, ако беше вкаран в поправителен център за непълнолетни нарушители заради досегашните си прегрешения.  

Доказателство за страха на властта

е и хвърлянето зад решетките на стрелялия срещу Нахел полицай, без да се дочака резултатът от разследването. Според оценките това е било послание за капитулация на властта, която е предала полицията.

Французите обаче намериха начин да изпратят контрапослание. В края на юни започна събирането на дарения както за арестувания полицай, така и за Нахел. И към 2 юли служителят на реда е бил подкрепен от 31 000 души, превели му над 658 000 евро. Докато съответните данни за Нахел са 5800 души и 98 000 евро. Претенциозните иначе французи прежалиха благосъстоянието си срещу мигрантската политика на Париж.

В същото време се създава впечатлението за търпимост към статуквото. "Хващам се на бас, че въпреки сегашните бунтове, никой няма да предприеме нещо и всичко ще си продължава, както си е било", вещае във "Фигаро" философът Жан-Лу Боннами.

Има всички причини да смятаме пророкуването му за вярно, защото френската власт всъщност изпълнява желанието на едрия бизнес за евтина работна сила (и това важи не само за Франция). Не без горчивина се налага да констатираме, че общественият ред, сигурността и спокойствието далеч не са приоритет на властта (и не само във Франция).

Между другото, Лоран Обертон вижда някаква перспектива, но тя е изведена от принципа на "по-малкото зло": "И докъде ще доведе всичко това? Казано по-простичко, ще стане ли властта по-авторитарна, или ние вървим към едно общество в стадий на разпад, като тази ситуация ще продължава с години? Мисля, че изборът е именно между тези две алтернативи". Дали Франция няма да се окаже застрашена, дори да се съхрани като християнска цивилизация, но с цената на авторитаризма?

Евросъюзът на кръстопът

Нямаше как мигрантският трус във Франция да не отекне в Европа и света. "Земетръсната вълна" удари съседна Нидерландия, където премиерът Марк Рюте трябваше да подаде оставка, отказвайки по-твърда мигрантска политика. Френските събития дойдоха като дюшеш за Будапеща и Варшава, за които те са провал на мигрантската политика на ЕС и опитите на Запада да интегрира в обществото си хора със съвсем друг ценностен алгоритъм. Всъщност мирогледът на Унгария и Полша също е белязан от идеологема, но френските събития показа нейната правота. 

Критика дойде и от Рим с нейното антимигрантско правителство на Джорджа Мелони, макар че Италия подобно на друга голяма европейска държава Испания не преживява сътресенията на съседната и за двете страни Франция (вероятно защото при тях преобладават лица от Африка, а не главно от арабската й част). Размириците във Франция са "свидетелство за провала на неконтролираната миграция и предупреждение за останалата част от Европа", констатира зам.-министър на вътрешните работи Никола Молтени. "Франция затъва в "расова война", реагира и говорителката на руското МВнР Мария Захарова.

Мигрантският ребус обаче носи белезите на институционален сблъсък между евроцентъра Брюксел и някои страни-членки, съответно и от засилване на центробежните тенденции. В момента еврокрацията работи върху договор, който ще задължи страните-членки да приемат определени им квоти от мигранти. А онези, които отхвърлят този пакт, ще трябва да плащат нещо като наказателни лихви във фонд на ЕС за настаняването на мигрантите в други места.

Няколко държави се противопоставят на подготвяния договор, като техни лидери са опърничавите Унгария и Полша. Те отхвърлят принудителния характер на квотите, които според тях трябва да бъдат доброволни. Отделно пред Брюксел се настоява в бъдещия пак да няма никакви положения за пряко или косвено поощряване на нелегалната миграция.

Дали еврократският Брюксел ще намери равновесната точка е трудно да се предвиди. От една страна, той също работи за задкулисието в лицето на едрия бизнес, който още повече се нуждае от евтина работа ръка на фона на икономическите щети от антируските санкции и изобщо от украинския конфликт. От друга страна, Будапеща и Варшава са непримирими не само от принципни съображения. Ето какво казва унгарският външен министър Петер Сиярто в парламента: "Изглежда, че никаква трагедия няма да е достатъчна, за да накара хората в Брюксел да почувстват нещата". Тоест разминаването придобива вече и белезите на персонална несъвместимост и сблъсък. Как ли при това положение ще се намери спасителният баланс?