Мините избухват. Кой ги заложи?

"Практиката е единственият коректор на законите."

Латинска сентенция

Коя е думата у нас, която най-много се разминава със своя смисъл при всекидневната си употреба? Това е терминът "елит" в сферата на държавното управление. Така е, понеже е огромна разликата между реалните качества в интелектуален и морален аспект на индивидите в управленското малцинство (спрямо останалите членове на обществото) и класификацията им като "цвета на нацията".

Това разминаване нито е само тук, в България, нито е само в годините на т.нар. преход. От древността, когато властта в племето е принадлежала на шамана, т.е. на жреца, който е извършвал магьосническите обреди, властта е била обгръщана в пълно тайнство. А на нейния притежател е било гледано като на свръхестествено същество. Английският писател Джордж Бърнард Шоу (1856-1950) заключава: "Царете не се раждат, те са плод на универсална халюцинация".

В древен Египет, след обединението на Севера и Юга, царската власт, обожествявана още в дълбоката древност, достига абсолютно могъщество. Фараонът владее всичко, което принадлежи на неговите поданици, както и самите поданици. Той се явява и посредник в общуването на хората с боговете.

Идеята за различния социален статус в зависимост от принадлежността към дадено съсловие е била в сила и в древна Индия. Имало е четири варна (касти). Висшата е била на брахманите - жреците. Кшатриите са военното съсловие, по-низшето. Следват войшните - хората, занимаващи се с търговия. Най-низшето съсловие е на шудрите - кастата на слугите, селяните, занаятчиите.

Социалното разслоение е господствало през древността и в Европа. В римската държава е имало както плебс (простолюдие), така и нобили (благородници), измежду които са били излъчвани управниците. В древна Елада само свободните граждани са могли да участват в решаването на публичните дела. "Свободни граждани" не са били чужденците, метеките (освободените роби), самите роби,... жените.

Идеята за превъзходството

на управляващите малцинства над останалата част от населението е закрепена по законодателен път и във феодална Европа. Във Франция първото съсловие - архиепископите и епископите, само определяло размерите на задълженията, които виланите (феодалните селяни), обработващи манастирски земи, дължали. Никой нямал право да държи сметка на краля какви разходи си позволява,  какви субсидии и милостиня дава на дворяните на шпагата - второто привилегировано съсловие. Т.е. елитите по време на феодализма сами са определяли размера на своите приходи. Като първоначално решавали какви данъци дължи третото съсловие - "простолюдието". Нали оттам са и приходите!

Във Франция, по времето, когато третото съсловие - "санкюлотите" (наименование, чийто буквален превод означава "без къси гащи", понеже носили дълги панталони, а не къси, както аристократите), се надига в революционна борба за отхвърляне на неравенството в обществото, презрението на първите две съсловия към народните маси най-синтезирано изразява тогавашният главен прокурор на парижкия парламент Омер дьо Флори (1715-1810): "Напоследък чувам да се говори и за народа, когато става въпрос за управление. Това трябва да е плод на новата философия. Сякаш не знаят, че третото съсловие е просто допълнение към конституцията."

Твърде разнообразен по форма е продуктът, основан върху парадигмата за неспособността на масата ("тълпата", народа) да има рационално поведение. Продукт, който определя за масата позицията на подчинен актьор спрямо провъзгласената от елитофилите незаобиколима необходимост от специфични умения и знание за реализиране на държавното управление, каквито единствено елитите притежават. Шън Бухай, политически мислител, заемал от 351 до 337 г. пр.н.е. длъжността "първи съветник" на владетеля в царството Хан, се е добрал до "прозрението", че

притежаващите висше познание отхвърлят знанието

Отвъд Атлантическия океан, в новооснованата държава Съединени американски щати, видният политик Джон Адамс (1735-1826), президент на страната в периода 1797-1801 г., е категоричен: "Немислимо е някога тълпи да управляват държави или да командват армии". Като пламенни адвокати на това заключение могат да бъдат посочени много автори. Например английският писател и църковен деец Уилям Инге (1860-1954): "Индивидите понякога се ръководят от разума, тълпите - никога", или неговият сънародник и лекар по професия Томас Фулър (1608-1661): "Тълпата има много глави, но не и ум". На българска територия им приглася Димитър Паничков (1810-1909): "Ненавиждам тълпата - дори ако се състои от мобилизирани мъдреци".

В своето есе "Бъдещето на една илюзия" Зигмунд Фройд (1856-1939) също е напълно скептичен по отношение на неелитарните хомо сапиенси: "Както не можем да се откажем от принудата, така не можем да се откажем и от властта на малцинството над мнозинството, защото масата е ленива и неосъзната, тя не обича да се отказва от инстинктите, а с доказателства не може да бъде убедена в неизбежността на този отказ..."

Немалко са и монографиите, в които е развита тезата, изложена в конспектиран вид от немския философ Георг Вилхелм Хегел (1770-1831): "Множеството... което човек решава да нарече "народ", наистина е сбор от хора, но те са само количество, безформена маса, която се движи и действа стихийно, ирационално, дивашки и ужасяващо". Тази теза е развита върху стотици страници от Густав льо Бон (1841-1931) в "Психология на тълпите", а в съвременен вариант - от Серж Московичи (1925-2014) в "Ерата на тълпите". Густав льо Бон пише: "Съвкупността на интелектуалците, събрани в тълпа, се държи като глутница зверове, а не като съвет на мъдреци". В неговата теория за поведението на "тълпата" има и расистки компонент. Англосаксонските тълпи, според схващането на Густав льо Бон, формират механически, йерархични подредени общества, а латиноамериканските тълпи в Южна Америка пораждат общества на хаоса, корупцията и безделието.

Теориите, "обосноваващи" превъзходството на елита чрез дискредитирането на "тълпата", са алфата и омегата за самото съществуване на индивидите с претенция, че именно те са "елита", в контекста на неговото разполагане на върха на социалната пирамида. А всъщност

най-отгоре на хранителната верига

Още атинският политически деец и законодател Солон (ок. 638-539 г. пр.н.е.) е твърдял, че отделният атинянин е хитър като лисица, но ако бъдат привикани всички атиняни, за да се съберат на площада, ще имаме работа със стадо овце. По-късно и Аристотел (384-322 г. пр.н.е.) прави отрицателна характеристика на демокрацията като власт на окрайнините на полиса, на тълпата, на сбирщината, на нехранимайковците.

Проповядването на изключителността на елитите е характерна за древнокитайската култура. За Конфуций (551-479 г. пр.н.е.) установеният ред на нещата - Ли, включва различия между "върховете" и "низините", между управниците и управляваните. Според конфуцианския канон народът в никакъв случай не бива да бъде оставен сам на себе си, да бъде оставен без моралното въздействие на управниците, за да не се "развали".

Но още в древността римският писател Луций Аней Сенека (54-39 г. пр.н.е.) е заключил: "Ние сме родени, за да живеем съвместно; нашето общество е свод от свързани помежду си камъни, който ще се срути, ако те не се крепят взаимно".

Историята категорично доказва, че периодите, в които дадено общество е било сравнително преуспяващо, са се характеризирали с голям мобилизационен проект за социално инженерство, подкрепен със съответната идеология. Социалната дезинтеграция, неминуемо породена от елиминирането на гражданите от участие в държавното управление, е опасна, тъй като рязко намалява обществения потенциал. Тя е мина със закъснител. Той се задейства при катаклизми от различно естество: външна агресия срещу страната, природно бедствие. Каквото е и пандемията с КОВИД-19.

България се нарича "република". Но това е не повече от фасадно наименование, понеже е изпразнено от съдържание. Още римският оратор, писател, адвокат и политически деец Марк Тулий Цицерон (106-43 г. пр.н.е.) обобщава: "Res publica est rest populi", т.е. "Държавните дела са дело на народа". Понеже необоримата истина е, че малочислена част, каквато са управляващите, колкото и добро администриране да прилага, не е в състояние да замести общите, доброволно инициирани действия на мнозинството граждани. Които управляващото малцинство би следвало само да координира и улеснява посредством капацитета на държавните институции.

В България обаче първоизточникът на властта - суверенът, т.е. съвкупното българско гражданство, е лишен от упражняването на власт. И тъй като КОВИД-кризата ще се задълбочава и усложнява, тепърва ще берем горчивите плодове на нерепубликанското управление досега.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България