Интересът на овчаря и на овцете

"В крайна сметка моите наблюдения ме убедиха, че някои хора, разсъждавайки нелепо, най-напред вкореняват някакво заключение в съзнанието си, което, дали защото е тяхно или са го заимствали от човек, ползващ се изцяло с доверието им, толкова дълбоко ги е впечатлило, че никога не можеш да им го избиеш от главата."

Галилео Галилей (1564-1642), италиански астроном, философ и физик

Водена от претенцията си за интелектуално съвършенство, нашенската партокрация денонощно заляга в окопите на словесните престрелки. С кого ли? С личности, при раждането на които звездите сигурно са били в неблагоприятно взаимостояние. Затова, вместо да аплодират с чинопочитание, благоволение и синовна и дъщерна благодарност, "Отците" и "Майките" на нацията вече си фантазират за смяна на цялата система за държавно управление.

Факт е, че напълно различна парадигма за държавно управление - каква изненада! - е напълно възможна. И се нарича "демократичен републиканизъм". Когато гражданите престават да бъдат само пасивни управлявани и се превръщат в активни участници в този процес. Сферата на властприлагането (властимеещ е само суверенът!) престава да е населена с пастири на "стадото" граждани и се превръща в позиции на доверие, което им е гласувано от избирателите. И което делегирано доверие, ако не бъде оправдано,  избирателите имат право да оттеглят дори твърде по-рано от изтичането на изборния мандат. Понеже, както вече масово се ориентират българите: "Аман от мандатни царчета и царкини!".

Всъщност, 

каква е реалната ситуация

Теорията, а и самото функциониране на политическия пазар, свидетелства, че е невярно, когато политическите институции са представяни като структури единствено на доброволно сътрудничество, решаващи проблемите, като удовлетворяват ползата за всички заинтересовани страни. В действителност политическият процес често променя ролята на институциите. Те могат да се явяват нужни и полезни за част от гражданите и "вредни" или ненужни - от тяхна гледна точка - за друга част от гражданството. Тези колебания във функционирането на институциите се определят от действията на лицата, притежаващи властови потенциал, които могат да влияят върху формирането и дейността на институциите. Затова при функционирането си те демонстрират способността на институциите да се изявяват в различна роля - да бъдат както ефективни структури на сътрудничество, така и формирования на принуда и потисничество. Факт, който обосновава необходимостта на активирането на

гражданското участие в държавното управление

В своя анализ "Недемократичната дилема", публикуван през април 2018 г. в сп. "Джърнъл оф демокраси", Йаша Маунк - лектор по политическа теория в Харвардския университет, разглежда растящото недоволство от социалната действителност сред широки маси от населението в САЩ, Западна Европа и други държави. Техните управляващи малцинства (спрямо общия брой на гражданите) тиражират претенцията за наличие в техните страни на либерална демокрация.

Но Йаша Маунк ги дефинира като "недемократичен либерализъм". Такава система е либерална, но не успява да функционира съгласно демократичното обещание да позволи на народа да управлява. Въпреки че в повечето случаи тези системи уважават върховенството на закона и до голяма степен защитават правата на малцинствата, те не съумяват да превърнат предпочитанията на избирателите в публични политики.

Това поражда "антидемократична дилема". От една страна, отчуждението на суверена от участие в държавното управление е обезпокоителна по нормативни причини. Но също така е и напълно неблагоразумно действие, акумулиращо социално напрежение - една от основните предпоставки за обществени вълнения и дори за революционни катаклизми. По този начин се изневерява на едно от водещите обещания на либералната демокрация. Създава се дълбоко недоверие в политическата система, която все повече ерозира с всяка изминала година. Логичен е изводът, че стабилността на системата зависи от намирането на начин обикновените граждани да почувстват, че активно участват в държавното управление. Но, от друга страна, технократските институции (банките, съдебната сфера, търговските споразумения), които са важен фактор в развитието на недемократичния либерализъм, понеже са извън прекия контрол на гражданите, участват в решаването на първостепенни проблеми - например обществената сигурност и икономическия растеж. Премахването на тези институции вероятно би направило живота на мнозина граждани по-тежък и би подкопало процедурната легитимност, на която демокрациите винаги са разчитали. Именно защото този проблем не би могъл да бъде разрешен чрез формално връщане на властта на гражданите, редемократизацията е наложително да отразява едно модерно интерпретиране на философията на демокрацията.

Кои са факторите, които се противопоставят обективно на повсеместното приложение на пряката демокрация? Това са голямата по размер и с многобройно население национална държава и невъзможността то да бъде събирано на едно място за взимане на държавнически решения. Също е препятствие и все по-ускорената динамика в управленската сфера. Универсалното решение на проблема за установяване на демократично управление е внедряването в практиката на 

контрол от страна на суверена

върху целия държавен мениджмънт. Необходимо е този контрол да има съответния резултатен санкциониращ потенциал. Редемократизацията може да е успешна не чрез премахването на институциите, чрез които се реализира държавното управление, като те бъдат реконструирани. Налице са разпръснати различни добри практики в тази насока, въведени в отделни държави. Например в Холандия е осуетена възможността неизборните съдии да отнемат властовия потенциал на гражданите, като последна инстанция при законотворческата дейност, с помощта на чл. 120 от конституцията. Според него нито един национален съд не би могъл да оспори конституциосъобразеността на парламентарните актове, респективно на резултатите от национален референдум.

Проблемът е с контрола върху елитите или (псевдо)елитите при реализирането от тяхна страна на обществения договор в интерес на гражданите. Да не се допуска той да служи на самозадоволяващите се интереси на управляващите малцинства. Тази тема, доколкото е реализирана като политическа практика в България, е изцяло под мантрата на "Светата троица" - независимост, противотежести, взаимен контрол на трите власти: законодателната, изпълнителната и съдебната. Следователно, съгласно сегашната нормативна база у нас, тя е изцяло в елитарното пространство, а българският суверен е изшутен извън тъчлинията на държавното управление.

Дори такъв убеден апологет на едноличното управление като Николо Макиавели стига до заключението, че "Ако на някаква република изпадне такъв късмет, че който и да е от нейните граждани... със своя пример би й помогнал за обновяването на законите... такава република би съществувала вечно".

Наложително е целенасоченото създаване на теоретична основа за преструктуриране на държавното управление, така че то да функционира като 

"демокрация на контрола"

В своята статия "Погубването на демоса. Неолибералната скрита революция" професорката по политология от университета в Бъркли, Калифорния, Уенди Браун подробно анализира как  неолиберализмът, който е основен вид рационалност, цялостно разрушава базовите елементи на демократичния потенциал на социума. Тезата на Браун е, че пазарите и парите изкривяват и разрушават демократичния компонент в обществото. Освен това политическите институции и решения все повече се потискат от финансовия и корпоративния капитал, така че държавното управление все повече доближава матрицата на плутократичната власт - тази на богатите, която служи да удовлетворява техните интереси.

Същевременно върху мнозинството от гражданите е стоварено бремето да бъдат отговорни за себе си в една невъзможна степен. Ситуацията е маскирана като "уважение на индивидуалните права". Целта е възможно максимално да бъдат съкратени социалните разходи на държавата. Тяхната големина в немалка степен се определя от големината на данъците, които плаща едрият бизнес. Затова орязването на социалните пера в държавния бюджет почти автоматично води до намаляване на данъците за най-богатите индивиди в обществото. 

Хуманна ли е тази система?

Руският писател, мислител и моралист Лев Толстой (1828-1910) пише: "Колкото повече човек дава на хората и по-малко иска за себе си, толкова е по-добър; колкото по-малко дава на другите и иска повече за себе си, е по-лош". Това определение важи напълно за която и да е държава.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България