Азбучни истини за "свещения плосък данък"*

Хининът е горчив, но до средата на XX век няма по-ефективно лекарство против малария. По същия начин, данъците са неприятни при плащане, но докато светът не измисли нещо по-умно, те са най-доброто налично средство за едновременно лечение на поне три болести:
- Липса на финансиране за обществено значими дейности: с нашите данъци се плаща за нашето лечение, за нашето образование, за нашата сигурност по нашите улици;
- Прекомерно неравенство: като взимат малко повече от богатите и по-малко от бедните, модерните данъчни системи помагат срещу поляризацията на доходите, а така потушават и радикалните настроения сред широките слоеве;
- Изолация на хората от обществени дела: ако държавата ти прибира половината от заработения доход, ти ще си силно заинтересован какво се случва в тази държава.
Загубихме тези азбучни истини нейде по криволичещото трасе на българското социално-икономическо развитие. В медийната и експертната дискусия през последните десетилетия се изговори много за неприятните аспекти на данъците (които са безспорни), но твърде малко се каза за техните терапевтични свойства.
Още от времето на Тройната коалиция България се нареди сред страните с най-ниска данъчна тежест в Европейския съюз. Към 2022 г. правителствените приходи съответстват на 38.5% от брутния вътрешен продукт на България, докато средният за ЕС дял е 46.3%, а в страни като Белгия, Австрия, Финландия и Франция той е около и над 50%.
Казваме „една от страните“, тъй като пет страни в ЕС са с по-нисък дял на правителствените приходи от нас. На първо място това е Ирландия, където са регистрирани големи световни корпорации и данните за БВП са изкривени. Второ, Малта: островна държава с 350 пъти по-малка площ от България, където инфраструктурните и административни разходи са ниски.
Литва и Латвия също са малки държави, при това те имат сериозни проблеми с емиграцията и едва ли са най-добър пример. И, разбира се, Румъния, където правителствените приходи през 2022 г. са само 33.9% от БВП – но която е тръгнала по опасен път. Достатъчно е да се каже, че между 2018 и 2022 г. Румъния задлъжня нетно с над 71 млрд. евро.
Останалите страни в ЕС – които, очевидно, са

типичните европейски страни –

разчитат много повече от България на разпределителната роля на правителството. Словакия, Чехия, Унгария, Испания, Португалия, Словения – страни с добро качество на живота, към което трябва да се стреми и България, поддържат съотношение на правителствените приходи към БВП от 40-45%, което може да наречем златна среда: оптималната „нито топла, нито студена каша“ от приказката за Златокоска и трите мечки.
Да се върнем крачка назад, фискалната политика на северната ни съседка напомня, че съществуват три алтернативи на по-високите данъци:
- По-високи бюджетни дефицити, т.е. теглене на заеми;
- Съкращаване на текущи разходи (по-ниски пенсии, по-ниски заплати на учители и лекари, по-малко разходи за поддръжка на пътища и т.н.);
- Съкращаване на инвестиционни разходи (за нови магистрали, обновяване на енергийната система, създаване на отбранителна способност и т.н.).
Първото „решение“ на проблема с данъците с времето води до гръцки или аржентински сценарий. Второто влошава качеството на живота и така допринася за висока емиграция, т.е. загуба на човешки капитал. Третият път прави страната уязвима спрямо военни заплахи и настъпващите изменения на климата, спъва иновациите и стопанския обмен, и т.н.
Тези неприятни перспективи навеждат икономическите анализатори на извода, че в наши дни политиката на ниски данъци е неприложима. „Ройтерс“, този пазарен бастион, наскоро заяви във водещо заглавие: „Ниските данъци ще парализират растежа в Европа“. Ако изборът е между „ниски данъци днес в полза на частните богатства“ и „по-високи данъци в полза на бъдещето на обществото“, отговорният политик няма да се поколебае.
Впрочем за нова данъчна политика в България се обявява много по-сериозен авторитет от „Ройтерс“. Международният валутен фонд не за пръв път препоръчва на България да се откаже от плоския данък, но в последната си комуникация от 19 март 2024 г. възприе съвсем недвусмислена реторика по въпроса: „Преминаването от ниските плоски ставки от 10% на корпоративния и личния подоходен данък към по-високо, а за личния подоходен данък и прогресивно данъчно облагане, ще помогне да се намалят неравенствата и да се увеличат приходите“.

Но това не е всичко

Няколко абзаца по-долу четем: „Пълното връщане към ДДС ставките отпреди пандемията, (по-прецизното) насочване на субсидиите, премахването на тавана за социално-осигурителните вноски и увеличаването на личното подоходно данъчно облагане, като то едновременно с това бъде направено и по-прогресивно, ще помогне за постигане на по-неутрална (фискална) позиция и устойчиво ще осигури по-високи приходи“.
В сравнително кратък текст МВФ на два пъти – което на дипломатически език означава повишаване на тон – съветва България да се откаже от плоския данък. Важно е да се отбележи, че съветът за неутрална фискална позиция във втория цитат не означава нулев дефицит, а ниво на дефицита, което едновременно спомага за ръст на икономиката и не налива масло в огъня на инфлацията. Според МВФ „неутралният дефицит“ е 2% от БВП.
С други думи, МВФ ни съветва в никакъв случай да не съкращаваме публични инвестиции, но да ги финансираме с по-високи, прогресивни данъци. Да се развиваме и модернизираме, като в същото време смекчаваме социалната поляризация, без да захранваме инфлацията.
Безпристрастен наблюдател би нарекъл това „добър съвет“. Неслучайно начело на МВФ днес стои българката Кристалина Георгиева.
Но добрият съвет е едно, а съвсем друго е дали той ще бъде последван. След обнародването на позицията на МВФ дружина български журналисти и икономически коментатори вкупом се втурнаха към барикадата, за да бранят свещения Плосък Данък. Тук ще обърнем внимание на само една от многото публикации по темата.
„Може ли плоският данък да падне жертва на плоско мислене“ – риторично пита журналистка в авторитетно издание, като бърза да напомни на читателя, че „България по никакъв начин не зависи от мнението и препоръките на МВФ“. Авторката вини МВФ в „олевяване“, а експертите, които търси за коментар в статията си, са категорични: „МВФ е организация, която… никога не е препоръчвала да се вдигат данъци“.
Тоест, не вярвайте на това, което виждате и чувате.
Една от прелестите на демокрацията е, че всеки може да изразява публично мнение, особено ако разполага с доказателства за него. Но когато

за доказателства се ползват грешни факти,

опровергаването им се превръща в гражданско задължение. В разглежданата статия се твърди, че с плоския данък България събирала повече пари и това спасявало бюджета.
Графиката долу обобщава данни на Евростат и Министерството на финансите. Виждаме, че като дял от данъчните приходи ДДФЛ (данъкът върху доходите на физическите лица) не се изменя съществено след 2000 г. А като дял от БВП на практика е константен. Единственият по-изразен процес е, че общите данъчни приходи спадат при първото правителство на ГЕРБ – което допринесе за националната стопанска депресия в периода 2011-2015 г.
За днешното финансово статукво плоският ДДФЛ е важен не с това, че осигурява приходи в бюджета, а с преразпределителните си свойства, т.е. с това кой в обществото колко плаща. Плоският данък, в допълнение към таваните на осигурителните вноски и някои други „хватки“ означава, че данъчната система в България е от регресивен тип: човекът с по-ниски доходи внася като данъци по-голям дял от дохода си в сравнение с човека с високи доходи.
Точно по тази причина е цялата шумотевица в защита на Плоския Данък: аргументи като бюджетна стабилност, привличане на инвеститори и т.н. в най-добрия случай са второстепенни, а най-често не значат нищо за експертите, използващи ги в посланията си. Важното е да се запази една рядко срещана в света

привилегия за най-богатите

Ако в България през 2022 г. 10-те процента от населението с най-високи доходи получават 41.22% от общия доход на нацията след данъци, средният за ЕС процент е 27.47%. Лесно ще сметнем, че за долните 90% в България остават под 60% от дохода: общество се поляризира до степен, която не е типична за европейска страна. И най-важното: ръстът на неравенството в България се засилва именно след 2008 г., когато е въведен плоският данък.
Още един важен за дискусията детайл: като дял от БВП, данъците върху доход, богатство и др. подобни в България се равняват на 6.2%, което заедно с Румъния е най-ниско в ЕС ниво. Средният за ЕС процент е 13.4%, тоест повече от два пъти по-висок, отколкото е в България. Наистина ли тази диспропорция в данъчната структура не крие обяснение за незадоволителното представяне на страната ни в социално и икономическо отношение?

Икономически живот, със съкращения
*Заглавието е на редакцията