Кризата на изчерпания модел II

България "се завърна" в капитализма, когато системата вече навлизаше в кризата на изчерпания модел. Тогава този капитализъм бе все още примамлив и изглеждаше справедлив, гарантиращ правата и свободите на гражданите, предоставящ безгранични възможности за осъществяване на човешките способности, осигуряващ високо качество на живота. Той победи социализма и сложи край на тягостната и мъчителна студена война. Отсега насетне реките от мед и масло трябваше да потекат в България. Случи се обаче съвсем друго.

Защо?

Новопоявилите се политолози и стратези на прехода обвиняват българския народ в неумение и нежелание да се труди упорито и че пести сили, вместо да произвежда толкова, колкото произвежда Западът. Политиците също не са пощадени. Изобщо какви ли не причини не се посочват, за да се докаже, че т. нар. преход е неуспешен заради субективни грешки, неизживяна носталгия по миналото и коварна намеса на тайните служби в "демократичните процеси". Внушава се, че от всички възможни "капитализми" ние, поради нашата глупост, наивност, неопитност и обсебеност от държавна сигурност, сме избрали най-лошия - за разлика от чехите, унгарците и поляците. Та май и от румънците. И това сега си го плащаме с всички възможни и непосилни лихви.
Да виниш народа си, че е "мърша", не е изобретение на днешните либерали и историци на прехода, но да го караш да вярва, че е имал и други възможности, че е сгрешил в избора, е направо глупава лъжа и е нечестно. Нещастието на българския преход да бъде "неуспешен" не е в народа, а в капитализма като система и в напразните очаквания на истинско и неповторимо щастие.
Мнозина казват: да, но на Запад и в САЩ живеят добре, там е уредено, заплатите са високи, има работа за всички, когато си безработен или болен, получаваш толкова, колкото ти е потребно. Това, разбира се, е вярно. Младите българи, които напуснаха родината и отидоха там да търсят своя път, общо взето получиха някакво материално удовлетворение, намериха си добра работа, устроиха се и не искат да се завръщат, макар да им е мъчно за роднините в България. Но ако там е рай, то какво е в повечето страни по света, в някои от които хората даже умират от глад? Само умът, високата интелигентност, здравият труд ли са причините "златният милиард" да разполага със световните богатства? И

нима всички останали са прости, глупави, мързеливи

негодни за сносен живот? Защо богатият Север, който има толкова много, не даде малко на бедния Юг, да му помогне, за да се изравнят стандартите и бедните да излязат от кризата и мизерията? Ала капитализмът никому не помага, не спасява, не обича и не състрадава. Той само взима, отнема, потиска, използва. Нравът си той показа след победата в студената война, когато вече нямаше кой да го заплашва и се съревновава с него.
Точно истинският капитализъм се настани в отечеството ни. Но понеже е бедно и го накараха само да разруши и малкото, което бе съградило в предишната епоха, изгониха го от завоюваните световни пазари, закриха индустрията му и поругаха културата и образованието му, то не е в състояние да осигури дори минималното на своето население. Нали виждаме с очите си как се променя обстановката и в Западна Европа, където се премахват социалните придобивки, увеличава се възрастта за пенсия, ограничават се правата на имигрантите, повишават се цените на стоките, съкращава се производството и милиони хора остават на улицата без никаква надежда за работа. Докато е богат, западният капитализъм ще плаща обезщетения на безработните, болните и възрастните, но плащанията повече няма да нарастват с такива темпове и все по-трудно ще се стига до тях.

Нима това не е жестокост

и безсърдечие на капитализма.
Защо трябваше да очакваме, че като се откажем от сигурността при социализма, ще ни бъде по-добре в несигурността на капитализма? Само защото капитализмът дава свобода на словото и възможност свободно да се придвижваш по света? Или защото там член първи на конституцията не осигурява правото на една партия вечно да управлява?
България не прави изключение от глобалната система на капитализма и проблемите на системата са и наши, български проблеми. У нас обаче именно поради бедността, изостаналостта и мястото ни в нейната периферия тези проблеми се усещат по-остро, болезнено и трагично. И пораждат отчаяние. А неотработените (или по-скоро това, че не сме свикнали с тях) механизми на т. нар. демокрация произвеждат некомпетентна и корумпирана власт и аморална политическа среда. Страната е малка, коридорите на властта - къси, достъпът до властта е сравнително лесен, поради което всичко сякаш е пред очите на всички. Но това не поражда ефективност на обществения контрол, а превръща политическия живот в театър и бутафория, профанира го до най-ниска степен. Понеже коридорите на властта са наистина съвсем къси, пътят до върховете на управлението се изминава почти светкавично; не се изисква подготовка, за да ръководиш, а държавната служба лесно те прави богат,

напред излизат случайни хора

с властнически амбиции, но без никакъв опит и способности. Правителствата се съставят от набързо събрани мъже и жени, които дори не знаят с какво ще се занимават, какви са отговорностите им. Да не говорим, че не ги интересува моралния дълг, който поемат, като влизат в кабинетите си.
Не способният, а посредственият, не моралният, а безнравственият, не добрият, а жестокият успява в тази действителност. Когато такива хора "успяват" в живота, корупцията в държавата е неизбежна, а престъпността безпрепятствено се шири и диктува политическите решения. Системата има нужда от подобно разположение в обществото. Питателната й среда, колкото и странно и жестоко да звучи, е организираната престъпност, корупцията, проституцията, трафикът на хора, наркоманията. Поради това всичките й усилия да се справи с тях някак странно търпят постоянен неуспех. Показните акции по залавяния на корумпирани властници или наркобарони и шумните съдебни процеси срещу видни персони целят да внушат на обществото, че спокойствието и сигурността са му гарантирани. А защо социалното зло, за каквото са обявени тези негативни явления, не се изкоренява, ако системата няма родствени отношения с него, нека всеки сам си отговори.
Всичко, което капитализмът в своята многовековна история правеше, за да превърне личността в

послушен изпълнител на волята на пазара

сега показва истинската си стойност и чрез нея се обръща срещу него. "Освободената" от предразсъдъците личност отрече религиозния морал, отрече традициите и нормите на добуржоазния човек, за да гради нов свят на неограничените човешки възможности и тържеството на разума и науката. Материалният прогрес обаче замъгли съзнанието му, накара го да се чувства всемогъщ, да мисли и върши дори и онова, което не му е позволено, смятайки че вечността е негова и той владее природата.
Ето го резултата. Ние пием вода от този заразен кладенец. Но все още си вярваме, че нашата човешка грешка ни е отклонила от верния път и ни е запратила в безизходицата. Безизходицата на абсолютната свобода. Ама това никой не го е желаел. Човек едно искал, но друго се получило. Така е. Така е и с нашия преход и с надеждите на родните ни демократи, за които 90-те години били романтично време, време на ентусиазъм и мащабни планове.
Днес върху себе си понасяме една още по-тежка и непреодолима криза - кризата на изчерпания модел на обществено-икономическото и политическото развитие.
За да излезе от кризата и за да отложи края на себе си като цяло, капиталистическата система е длъжна да пожертва част от това цяло, да се освободи от теглещия я надолу "излишен товар", за да набере отново скорост и продължи развитието си. Това няма да е лесно, но е задължително и системата ще го направи. Можем да се досетим кой е нейният излишен товар, който я тегли надолу, кого ще пожертва заради собственото си спасение и спасението на тези, които държат големите богатства и лостовете на световния ред.
Днешната обществено-икономическа и политическа ситуация в България е продукт на тази криза. Намерени са най-сетне хората с "качества", които могат да осъществят "необходимата" национална жертва и облекчат потъващата система. Най-надеждните и най-необходимите качества за тази работа са простотията, посредствеността, некомпетентността, простащината, непукизмът, грубиянството.

Гримираш се като спасител на нацията

като единствен честен и принципен и готов да се отдадеш изцяло на битката срещу корупцията и организираната престъпност, мушкаш ръцете си в джобовете, налагаш скиорска шапка, премрежваш поглед, събираш себеподобни, които да те гледат в очите и да треперят от гласа ти и вече си готов за високия пост, който менторите са ти приготвили. Заемаш го и започваш да строиш магистрали, както и да откриваш какви ли не обекти, за да те показват по-често и все сред народа.
Не иронизирам, а отбелязвам начина, по който в държавата може да се прави кариера и да се поддържа висока норма на влияние в обществото с просташко поведение и улично говорене. Това не само се харесва, но започва да става задължително, за да спечелиш демократичния вот на избирателите. Става дори "висок" стил на "елита", та дори и на "интелектуалците". 
Ето картината, получена в първото десетилетие на ХХI век, в разгара на икономическата криза. И повтарям: системата не предлага изход за такива като нас. Все повече хора започват да разбират безизходицата и да се замислят какво да се направи.

Напрежението от недоволството се сгъстява

и нищо чудно скоро да изригне нещо подобно на случващото се в арабския свят.
Най-страшното е, че в момента липсва реална социално-икономическа алтернатива, която да изберем като механизъм за избавление. Затова и ще продължаваме да очакваме Западът и Америка да ни покажат пътя и да ни подадат ръце, които да ни измъкнат. Такива ръце обаче няма да ни протегнат. Спасението е в разума на нацията, в нейното чувство за опасност и в способността й в решаващите мигове от историята да издира хората, които да поведат във вярната посока. Спасението е още в изчезващата интелигенция, която най-сетне е длъжна да осъзнае ролята си на водач на нацията и напрегне ума и волята си, за да формулира главните цели на нашето сегашно и бъдещо развитие. Ако не се издигне преграда срещу арогантната байганювщина, държавата не ще издържи изпитанията, на които е подложена и които (за съжаление) й предстоят.
Не се ли случи това, твърде вероятно е да бъдем последните българи, населяващи родината, за която провъзгласихме на целия свят, че е "земен рай..."