Кризата на изчерпания модел - I
Застрашена ли е и България от това, което днес става в арабския свят?
/ брой: 44
Това, което става днес в арабския свят и което (убеден съм!) ще дойде и у нас, бележи не просто активизиране на "митичния" ислямски фундаментализъм и превръщането му в държавна религия и идеология, а края на цяла една епоха, изчерпването на модела на буржоазно-капиталистическото развитие. Този модел бе оформен окончателно в епохата на Просвещението и бе адаптиран към новите условия в епохата на постмодернизма. Във всичките варианти на неговото проявление, особено на Запад, в основата му бе безпрекословното подчинение на целия свят и особено на тази му част, която добиваше суровините и даваше евтината работна ръка. Западът насади навсякъде своя модел на обществено устройство, постави свои послушници начело на държавите и превърна местните буржоазии в компрадорски, в послушни проводници и изпълнители на неговата егоистична воля. Така всички заедно вървяха по един и същ път, но
начело винаги стояха Западът и САЩ
и движението се осъществяваше по техните правила и команди.
Справедлив или порочен, този модел съществува векове и осигури на човечеството бурно икономическо и технологично развитие, създаде благоприятни условия за човешкия ум и отвори вратите на познанието. Икономическите отношения стимулираха предприемчивостта и производството на материални блага, които станаха достъпни за много хора. Светът коренно се промени, общественото устройство придоби качествено нов облик.
Буржоазно-капиталистическото общество освободи човека от т.нар. предразсъдъци, даде му нов начин на мислене и нов морал, като го убеди, че е свободен и че всички хора са равни по рождение и заслужават да бъдат свободни и сами да решават собствените си съдби. И че обществото трябва да се съобразява с личността, а не да я потиска. "Свобода, равенство, братство, справедливост, солидарност" - тези принципи прокламира Френската буржоазна революция и те трябваше да бъдат принципи на човешкото развитие оттогава насетне.
Историята не потвърди красивите лозунги
Те се оказаха празни думи, залъгалка за наивници, за да повярват и застанат на страната на буржоазията в битката й с аристокрацията, а по-късно и с комунизма.
Неравенството не само не бе премахнато, но и се задълбочи до критични размери. Всеобщото избирателно право и особено правото на обикновения човек да бъде избиран в органите на властта бе примамлива цел, но скоро се разбра, че е илюзия и че не създава еднакви възможности за всички, защото по същество това е проявление на демагогия и начин за социално и политическо противопоставяне. Във всички епохи има социална и политическа борба, но буржоазията, за да й бъде по-лесно, обяви, че тази борба е допустима и необходима, за да се намери най-добрият вариант на общественото устройство и за да може по-лесно да увлече онеправданите в похода й срещу аристокрацията. Но щом е позволена срещу едни, тя е позволена и срещу самата нея! Докато бе силна, защото системата, която тя установи и ръководи, бе в подем и произвеждаше органична и непоклатима власт, рядко някой се осмеляваше да недоволства и да се бунтува, за да промени статуквото.
Всичко, създадено от човека, остарява
разпада се и неизбежно се доближава до своя край; изчерпват се възможностите и жизнените му сили. Това важи особено точно за обществените формации. Тогава сякаш всичко, което е било в тяхна полза, се обръща и започва да работи срещу тях. И ако днес се вслушаме в претенциите на бунтуващите се срещу властта в арабските страни, която е по образ и подобие на подкрепящия я Запад и Америка, ще чуем гласовете на възторжените щурмоваци на Бастилията, на победителите от войната между Севера и Юга в САЩ, та дори и на превземащите Зимния дворец. Това, с което излизаш на историческата сцена, те прогонва от нея - ето неумолимият, но справедлив закон на историческата логика.
Главният противник на капитализма в Европа бе социализмът. Той дори успя за 70 години да овладее значителна част от континента и се опита практически да създаде нова система върху различни от либералните принципи социални ценности. И въпреки множеството си различия с капитализма тази система в крайна сметка утвърждава неговите основни икономически закони, като отне собствеността от буржоазията и я даде на работниците и селяните. Но не изцяло и пряко, а като възложи на държавата и управляващата партия да я контролират и фактически да я владеят. Социализмът не можеше да се откаже от пазарните принципи, а те неизбежно създават неравенства, неравенствата пък произвеждат неразрешими социални конфликти. Той не успя да организира икономиката и да й вдъхне активен живот и да я направи по-силна от капиталистическата, поради което сам рухна.
Поражението на социализма
и на неговата идеология в края на ХХ век бе толкова тежко, че той още дълго няма да е способен да се реанимира и реставрира под каквато и да било форма. Капитализмът обаче преживява своя заник, отслабнал е значително, а последната икономическа криза показа, че вече е негоден да осигурява достатъчно за всички държави и народи материални и духовни блага. Различията в степените на развитие и на равнището на живота в различните краища на земята, както и безплодието на либерализма като идеология да мотивира хората за нов технологичен и социално-икономически порив, започват да стават непоносими и да обричат на глад, мизерия и духовен упадък народите извън т.нар. златен милиард. Блясъкът на Запада не скрива мизерията на Изтока; либерализмът на "центъра" не е в състояние да потуши "революционизирането" на доведената до крайна бедност "периферия".
Но човечеството не може да остане дълго в такова дълбоко и несправедливо разделение. Периферията е твърде натежала от бедност и социални проблеми, а центърът е практически изчерпан на идеи и технологични и идейни възможности, за да възстанови необходимото и задължително равновесие в системата. Положението се отежнява и от това, че вътре в центъра през последните 20-25 години (след рухването на социализма) системата се отказва от своите предишни социални ангажименти и демонтира напълно социалната държава. Така центърът се лишава от подкрепата на хората, които живеят в него, и трябва сега да разчита единствено на силата на капитала. Но силата на капитала е преди всичко разрушителна, а не креативна, защото
капиталът повече иска, отколкото дава
Това не остава безнаказано. Липсата на капацитет за радикални реформи вътре в себе си на системата не се компенсира с нищо. Поради това тя е заплашена с реална смърт - колкото и тази смърт да не настъпва скоротечно. Но настъпва и в това не бива да имаме никакво съмнение. Сроковете в случая не са важни.
Да, капиталистическата система преживява не просто поредната си криза, а криза на своя залез. Тя не може очевидно да бъде преодоляна чрез енергичната вътрешна мобилизация на съществуващата парадигма. Твърде остри са недъзите и вътрешните й конфликти и твърде неподготвена за тяхното преодоляване е буржоазията, за да разчита на себе си. Появява се политическа алтернатива и то отново, както в началото на ХХ век, там, където системата е най-слаба - в арабския свят. Арабският свят носи в себе си енергията на едно ново религиозно съзнание, което отрича не християнството, не светското, не високата култура и удобния бит, а "протестантската етика и духа на капитализма". Това съзнание отхвърля открито тази етика и начина на обществено устройство, насаден насила при тях, понеже върху себе си са изпитали неговите недъзи и злини.
На пръв поглед надигналата се революционна вълна заплашва да се стовари срещу местните управници. И това е логично, тъй като те са олицетворението и крепителите на капиталистическата система. Те са част от т.нар. политически елит, излъчен от системата, за да я брани и мотивира нейните действия. Властниците в тези страни обаче са поставени и подкрепяни изцяло от САЩ и Западна Европа;
те прокарват "западноевропейските ценности"
те насаждат либералните идеи и укрепват модела на западното капиталистическо общество въпреки местните традиции и потребности. Те именно правят фамозния "цивилизационен избор" в полза на западноевропейската цивилизация. Случайно ли е тогава, че в разгара на протестите и бунтовете в Тунис и Египет се появява писмо на либийски интелектуалци, в което се иска оставката на Муамар Кадафи - един от най-ревностните критици и отрицатели на американския начин на живот и "западноевропейските ценности". Аз не коментирам дали това искане е оправдано или не и дали наистина оставката на либийския лидер няма да е за доброто на държавата и нацията, а само отбелязвам подозрително точно уж случайно намереното време за акта в Либия, за да се свали напрежението там, където то е напълно реално и приема застрашителни проявления.
Недоволствата и бунтовете, за които говоря, все още са "против", а не "за" и в тях липсва положителното начало, което да даде алтернативата на това, срещу което са насочени. Поради това и няма да продължат дълго. В общи линии
смяната на правителствата ще ги задоволи
Ала това няма да отстрани основните причини, които са ги породили, поради което сегашното спадане на напрежението и утихването на вълненията не би трябвало да означава преодоляване на проблемите и възстановяване на статуквото. Такова заключение би било резултат на повърхностен анализ и на ленива мисъл. Още по-погрешно би било в тях да се търси единствено проявление на "опасния" ислямски фундаментализъм, заради който да бъдат отречени като "връщане назад" и като заплаха на християнството изобщо и на християнската цивилизация. Тук не се проявява отново прословутият "сблъсък на цивилизации" - в конфликт са социалните системи, обществените устройства и техните идеологии, а не цивилизационните образувания.
Вълненията ще утихнат и заради отсъствието в тях на строго оформена идеология и програма за действие. Програмата е осъзнатата необходимост от ново състояние, от нов модел, който да бъде изграден на мястото на стария. Но фактът, че се отрича старият, е достатъчно показателен, за да бъде анализиран в реалното му съдържание.
Западът разчита на армията, която в ислямския свят по принцип е светски настроена и мислеща прагматично. Чрез нея се цели задържане на религиозните елементи да се възкачат върху вълните на недоволството и да ги оглавят политически. Но за Запада е по-изгодно да търпи "сблъсъка на цивилизациите", отколкото отричането на системата и политическия сблъсък, който може да прерасне в революция. Ето защо се търсят
решения чрез палиативи
които изглеждат фундаментални, но могат да възпрат непредвидимостта на развитието на процесите. От друга страна, недоволството е огромно и липсата на ясна идеология е възможно да тласне протестите в бунт на тълпите и да бъдат изпуснати изпод контрол. Във всички случаи обаче трябва да е ясно, че всяко спиране и утихване на напрежението ще е временно и скоро вълненията ще бъдат възобновени, тъй като системата просто няма ресурс да обновление и разрешаване на конфликтите. Бедността не може да бъде премахната, тъй като причината за нея е в самата същност на системата.
Ето докъде довежда кризата на изчерпания модел. Такава криза определя настоящето и бъдещето на България.
Но за това в следващата статия.