Искам да съхраня душата си чиста

В края на миналата година в Музея за  наивистично и маргинално изкуство, който се намира в сръбския град Ягодина, бе открита голяма изложба на българския художник Росен Рашев-Рошпака. Бяха представени над 70 творби, повечето от които собственост на музея и на частни колекции в Сърбия. Изложбата бе съпроводена и с издаването на луксозен каталог на автора, включващ много цветни репродукции на картини, керамики и скулптури, както текстове на три езика за творчеството на художника.
Критиците най-често определят стила на Рошпака като близък до наивизма. Той има десетки самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Излагал е в Германия, Белгия, Сърбия, Полша, Словакия. Негови творби са в частни колекции в България, Сърбия, Германия, Франция, Израел, САЩ, Италия, Испания, Япония и Гърция. Музеят в Ягодина притежава най-мащабната му сбирка.
Сега Росен е в навечерието на своя 41 рожден ден (15 февруари). Живее в родния си град Враца с жена си Надежда и дъщеричката си Петра. Балканът, библейските притчи, спомените от детството в с. Долна Бешовица, семейството и бита са изворите на вдъхновение за известния български творец.
- Росене, комай много те тегли към Сърбия. Откога е връзката с тази страна и интересът там към твоето творчество?
- Връзката ми със Сърбия е много отдавна. Още като ученик в художествената гимназия по Коледа в София по улиците и особено пред университета търговците изкарваха картички на УНИЦЕФ с картини на сръбски наивисти. Разглеждах ги и се чудех какви ли хора са ги рисували. В онези години западната култура в моя роден край идваше от Сърбия. Да имаш сръбска телевизия беше голяма работа. Помня един мой съсед с голяма, висока къща, който "хващаше" сръбска телевизия. По цял ден и нощ гледахме западни филми. Да имаш и плочи на сръбски рок групи, също беше привилегия. С културата на Сърбия наживо се срещнах през 1994 г. Тогава група сръбски изкуствоведи заедно с директорката на Музея за наивистично изкуство ме посетиха в софийското ми ателие. То всъщност беше един малък таван - студен зимата, топъл през лятото. Без тоалетна и баня, за да е по-евтино. Много по-необходими ми бяха парите за бои и рамки. Таванът бе до академията и там ходех до тоалетна. Та там ме намериха те, благодарение на българския режисьор Костадин Бонев. Той направи първия филм за балканските наивни художници - "Ловци на сънища". Навремето филмът беше забраняван. По-късно, през демокрацията, го пуснаха няколко пъти и отново изчезна, но това беше първото общуване на хората в България въобще със света на наивното изкуство. После дойде и поканата към мен от Музея за наивистично изкуство в Ягодина и през същата 1994 г. заминах за Сърбия. Там се запознах с най-големите имена на югославската наивистична школа. Няма да забравя тази среща никога. Много разтърсващо ми подейства сблъсъкът с това спонтанно, чисто и истинско творчество, съобразено само и единствено с вътрешната нужда на художника.
- Определят те като наивист. Наивен ли си?
- Определят ме като наивист, защото в България няма култура за съвременно изкуство. Почти не го е имало в онези времена, пък и днес го няма. Явно се чудят каво ли е това, дето го прави Рошпака. Аз съм един съвременен, самобитен художник. Дори концептуален, защото предварително си изграждам концепция как да изглежда всяка моя картина. С моето изкуство строя мостове между отделните култури и стилове. Аз самият съм един мост или мостовак. Помагам за общуването между световете - и вътрешни, и външни. Затова, когато пътувам по света, винаги нося със себе си каталози, снимки и ги показвам. Да ходя в Сърбия много ми харесва. И тези срещи с техните автори ги наричам моята акумулаторна. Там се зареждам с искреност и откровеност. За съжаление в България искреността, честността, спонтанността, добротата и радостта за чуждия успех са в голям дефицит. Не ги откривам тук така, както ги откривам другаде.
А иначе мисля, че не съм наивен. Животът ме  е блъскал много и съм си направил много изводи, но обичам да се правя на такъв, наивен, защото мисля, че така съхранявам душата си чиста. Инак всичко разбирам, но не искам да се карам с хората. Поел съм пътя на ненамесата. Не искам да се боря с който и да е, имам си достатъчно изкуство за правене, за да си създавам излишни врагове.
- Кога откри своя стил?
- Разбрах как трябва да рисувам още като дете, в школата на моя първи учител по рисуване Евгени Тодоров. Той имаше много нестандартна техника на преподаване. Вместо да ни учи на разните там правила и закони, той ни разказваше приказки, но не писани приказки, а истории от неговия живот. И след като ни разкажеше историята, пляскаше с ръце и казваше: "Хайде сега, деца, нарисувайте картина по тази случка." Така у мен още от дете се оформи една чуствителност към разказа. Станах разказвач. По цял ден разказвах случки на моите съученици и приятели. Така продължих и в художествената гимназия в София. Като разбраха по-големите ученици какъв разказвач съм, започнаха да ме викат на купоните по софийските тавани. Слагаха ми малко столче в средата на стаята, нареждаха се около мен, пийваха си, а аз разказвах случки. Та от тези случки ми хрумна, че могат да станат картини, картини-приказки. И така започнах да рисувам моите приказки. Това всъщност си е стара балканска традиция. Така нашите баби и дядовци са си говорили по седенките вечер по селата. Аз също като малък ходех в моето село Бешовица на седенки. От моя край, Северозападна България, е големият разказвач Йордан Радичков. В картините се опитвам да претворя всичките онези устни разкази за какво ли не - баййордановци, клюводръвците, които кълват, врабците с перки, верблюдите, крачещи риби, та като се стигне чак до библейските притчи. Всичкото това наследство е един голям запас от теми и вечен извор за мен.
- Произведенията ти са изпълнени с библейски теми и с типично нашенски колорит.
- Те са нещо умишлено търсено от мен. Какво е една гозба без характерните подправки? Иначе не можеш да разбереш какво ядеш. Така за мен е и в  изкуството. То трябва да носи аромата на мястото, откъдето идва, и именно с това е ценно. Какво е Пикасо без Испания или Салвадор Дали без Дон Кихот? Искам в мойте картини да се усеща магията на земята, по която стъпвам. Да личи, че идвам от Враца, от Северозапада, от България, от Балканите.
- Вярваш ли, че човек може сам да направлява таланта си?
- И да, и не. Аз съм вярващ човек. Вярвам в добрия и велик Дедо Боже, който стои там горе, високо в небето и решава всичко. Това, че съм в България, че продължавам да живея и да рисувам тук - не е случайно. Явно тук и такъв съм нужен на хората и точно такива картини трябва да правя. Все пак по малко човек може да променя съдбата си, но не като цяло. Големите неща стават с "така му е писано". Прочут не можеш да станеш с воля и битки. Или нещата се случват с голяма лекота, или изобщо не стават - среден път няма.
- Как гледаш на амбициите и суетата?
- Те са голяма глупост и не вършат работа в изкуството. Истинска картина не можеш да създадеш нито с едното, нито с другото. Истинските неща стават с голяма вяра и трудолюбие.
- В какво намираш равновесие? Трябва ли човек да се научи да бъде благодарен?
- Намирам равновесие в любовта и в изкуството. Тези неща ме балансират. Затова съм много благодарен на Господ и на съдбата. Човек трябва да е благодарен за всичко и на всички за това, което е. И да се научи да благодари с добра дума. Това малко ни липсва на нас, българите, но на всичко ще се научим. Вярвам в това. Още малко като ни потъпче животът, за всичко ще прогледнем. Сега сме в период на трудно проглеждане, с едното око.
- Би ли живял и творил извън България?
- Живял съм за кратко на различни места по света, но винаги си оставам българин.
- У нас не сме ли по-скоро "производители" на изкуство, не толкова "потребители"?
- Не мисля, че у нас сме само производители на изкуство. На моите изложби винаги е пълно с хора, които искат да си купят картина и да я занесат вкъщи, за да й се радват, но нямат пари. Поставям и себе си сред другите. Заплатите на хората са много, много ниски - направо сме си просяци. Правенето на картини е скъп занаят - боите също струват много. Истината е, че хората нямат пари и затова не купуват картини. На галеристите - и на тях им е скъпо, макар че продават. И на мен ми е скъпо, аз също не бих могъл да си купя моя картина.
- Как твоите произведения намират път до хората?
- Работя с няколко от най-добрите галерии в България и съм им благодарен за помощта. Благодарение на тях изкарах тези мои 20 години творчески път и нарисувах толкова много картини. Без сърдечната връзка художник-галерист, галерист-колекционер - нищо не става. Има много колекционери и тук, и по целия свят. Хвала на Бога, че ги има, за да ни има и нас, художниците.
- Имаш ли любими творци и кои от своите колеги харесваш?
- Имам много любими художници - и български, и световни. За съжаление повечето са отдавна умрели. Всички истински художници са ми любими. Жалко, че все по-рядко срещам такива. Младите нямат търпение да израснат. Искат всичко сега и веднага. Ако не стане това, което искат, за година, значи няма смисъл. Голямото изкуство иска да се плати голямата цена, даже най-голямата - собствения ти живот. Затова и няма много мераклии.