Паметта ражда надежда
Мариус Куркински пренася своите "Български разкази" вътре в нас
/ брой: 286
Много преди най-новият моноспектакъл на Мариус Куркински "Български разкази" да види светлините на сцената, бях убедена, че в съвременния български театър съществува "феноменът Мариус Куркински", но все още се питам на какво точно се дължи той - дали на наистина уникалните му актьорски способности, дали на особеният усет за актуалност и необходимост при избора на текстовете, дали на жаждата на публиката за истинност и искреност на артистичното присъствие. Но каквито и да са причините за раждането и съществуването на този феномен, "Български разкази" е още едно доказателство за това, че "театърът Мариус Куркински" продължава да въздейства на емоциите и надеждите на публиката. В "Български разкази" той е направил компилация от пет истории, събрани от Ангел Каралийчев, и ги изговаря и изиграва с характерното за актьорската му натура уважение и усет към думата и истинска наслада от добрия текст. "Нероден Петко", "Тодьо, ле, сине, докторе", "Ех, това сладко станимашко винце", "Огън" и "Росенският каменен мост" са смешните, тъжните и проницателни истории, които Мариус Куркински възприема и пресъздава като думите, оставили отпечатък в неговото съзнание и творческа същност.
"Български разкази" - това са думите на моите родители, думите на техните родители. Тези думи са оставили отпечатък в разказите на сегашните ми приятели и близки, споделя актьорът. Разкази, които слушам всеки ден. Нашето всекидневно слово. Отделните части на спектакъла показват различни видове човешка мисъл, пресъздадена в различни видове слово. От народната приказка през документалния разказ до произведението на един автор. Три аспекта на българското съзнание, слово и живот: приказна необяснимост, документална безпощадност и авторско творчество. А театърът трябва непрестанно да припомня тези гласове, тази нежна душевност, защото те ни трябват, защото паметта ражда надежда", добавя той.
В тъмното пространство на сцената някак плахо пристъпва една леко приведена фигура, бавно или може би колебливо стига до центъра и когато прожекторът осветява лицето по него се чете особена тъга и вътрешно съсредоточение. Мариус Куркински започва с разказа за Нероден Петко и търсене на глупостта по света, минава през остро комедийните видения на героя, прекалил със станимашкото винце, през поразително смешната почуда на свекървата, която не може да различи сина си от снаха си и "страданията" на младото аргатче от първото докосване до красиво момиче, за да стигне до трагичните измерения на историята на Майстор Манол, вградил сянката на любимата си в основите на каменния мост. Така цялостната композиция на спектакъла се разполага в границите от раждането до смъртта, от първата любов до последната любов, от смешното до трагичното.
Превъплъщавайки се в героите на разказа, но и запазвайки през цялото време ролята си на разказвач, актьорът виртуозно преминава от образ в образ, с един само щрих или детайл маркира разликата в лицата, характерите и емоциите. Изречените думи придобиват неочаквана сила и въздействие, а превъплъщенията разсмиват и разплакват. Разказите следват един след друг, като актьорът "излиза" от сюжета и образа и обявява поредната част от своето представление. Това фрагментиране на сценичния поток му помага в преминаването на границите на отделните текстове и герои и в същото време по своеобразен начин му служи за акцентиране и синкопиране на сценичния текст.
В това представление Мариус Куркински прави и един от най-рискованите, но и най-въздействени театрални ходове - напуска сцената за цели три минути, в които оставя публиката, потопена в звуците на изпълнена с тъга народна песен. Така моноспектакълът се превръща в единно, макар и разчленено, словесно и действено цяло. В "Български разкази" Мариус Куркински постига висока степен на артистично раздаване и пресъздаване и успява да превърне словото в театър и разказа в спектакъл.