Кюрдският народ - народът мъченик

Днес в света има около 200 държави (192 са държавите членки на ООН). Очевидна е тенденцията на всеки народ да се осигури правото да има своя собствена държава, която да гарантира неговата идентичност сега и през вековете. За съжаление все още има народи, които са лишени от това естествено право. Един от тези народи  е древният кюрдски народ.
От 4000 години кюрдите обитават земите между реките Тигър и Ефрат. Те ги населяват далеч преди създаването на Османската империя. Оказали се под "присъствието" на османските турци, кюрдите, подобно на останалите поробени народи, дълго време не са могли да мислят за собствена държава. Едва след Първата световна война, когато Османската империя се разпада, се поставя въпросът и за тяхната държавност.
На 10 август 1920 г. в парижкото предградие Севър е подписан мирен договор между държавите победителки в Първата световна война и Османската империя, по силата на който се създава независимата държава Кюрдистан.
Етно-географски определен, Кюрдистан заема площ от около 450 хил. кв. километра. Точният брой на населяващите го кюрди не е установен. Но във всички случаи най-много кюрди има в Турция - между 14 и 20 милиона, което прави кюрдският проблем преди всичко проблем на Турция, респ. на турското правителство. Но кюрди има и в Иран - 6 милиона, в Ирак - 4 милиона,  в Сирия - 1 милион, и около 1 милион в някои от бившите съветски републики. Близо 2 млн. кюрди са разпръснати по Европа и Америка, където са създали организирани общности. В страните от бившия СССР живеят 200-400 хил. кюрди - главно в Азербайджан и Казахстан.

Севърският мирен договор е денонсиран

с Лозанския мирен договор от 1923 г.  Турското правителство, което не признава съществуването на никакви етнически групи, засилва още повече бруталното преследване  на кюрдите. Всяка проява на кюрдско етническо самосъзнание бива жестоко репресирана. Няколко големи кюрдски въстания през 1925, 1930 и 1938 г. са били брутално смазани от турските власти и повече от един милион кюрди са били насилствено депортирани. В Араратското въстание от 1930 г. са били унищожени голям брой кюрдски села заедно с техните жители. До 1991 година използването на кюрдски език и дори на името Кюрдистан е било забранено.  
 Положението, в което са поставени кюрдите, е дълбоко несправедливо. Почти всички народи от бившата Османска империя получиха своята независимост, а най-многобройният между тях народ, кюрдският, продължава да влачи робския  хомот. Несправедливостта е и парадоксална. Преценете сами. Около два милиона албанци, живели на не повече от половин век на една чужда територия - Косово, трябва според някои западните държави да имат своя държава, а 40-милионният кюрдски народ, който от 40 века живее на своя собствена територия, не бива, пак според същите западните държави, да има своя държава.  Ето ви една от най-ярките прояви на използвания от САЩ и НАТО двоен стандарт.
Кюрдският народ

не се примири с наложения му статут

През 1978 г. в Турция бе създадена Кюрдската работническа партия /ПКК/, чиято крайна цел е създаването на  независима кюрдска държава на обитаваните от кюрдите територии. През 1984 г. ПКК, след като мирните й инициативи завършват с неуспех, започва въоръжена борба срещу потисническото турско правителство. В продължилата 15 години война загиват над 35 000 души, от които 15 хиляди са цивилни, над 370 000 души са изселени, а 3000 кюрдски селища са заличени от картата.  
На 16 февруари 1999 г. водачът на ПКК Абдула Йоджалан бе заловен в Кения. На 26 юни турският съд  го осъди на смърт чрез обесване, но смъртната присъда бе заменена с доживотен затвор. (Дори Европейският съд по правата на човека в Страсбург бе принуден да признае, че Йоджалан не е бил съден от независим и безпристрастен съд.)  Заточен на турския остров Имралъ, Йоджалан отправи призив към ПКК да прекрати, като проява на добра воля, въоръжената съпротива. ПКК прие призива и от 1 септември 1991 г. прекрати въоръжената борба. Но турското правителство не я прекрати - то продължи да преследва всяка проява на кюрдско етническо самосъзнание. Ето защо през 2004 г. ПКК бе принудена да възобнови въоръжената борба в защита на своя народ.
В своята антикюрдска политика Турция има подкрепата преди всичко на САЩ. Щатите не признават легитимния характер на борбата за независимост, която ПКК води. За тях ПКК е терористична организация. Но ПКК е толкова терористична организация, колкото терористична организация бе Българският революционен централен комитет, а Йоджалан е толкова терорист, колкото терористи бяха Ботев и Левски и хилядите други български патриоти, вдигнали се на въоръжена борба срещу османския поробител.

Съвършено неоправданата характеристика

на ПКК бе категорично отхвърлена тези дни  от една подчертано престижна европейска институция.   Съдът на Европейския съюз в Люксембург реши да извади  ПКК от списъка на терористичните организации. По този начин ПКК ще може най-малкото на територията на ЕС да развее  знамето на своята освободителна борба.
Тези дни няколко хиляди души демонстрираха в Германия и Белгия, осъждайки турските въздушни удари срещу Кюрдската работническа партия. В Брюксел около 200 души развяваха кюрдски знамена и носеха плакати с лика на  Абдула Йоджалан. Те скандираха: "Не на войната!" и "Европа, къде си? Турция ни избива!". Над 1,5 хил. души се събраха във френската столица Париж, за да изкажат подкрепата си за кюрдите,  бомбардирани от ВВС на Турция.
"Турция играе двойна игра. Опитва се да убеди световните медии, че това са удари срещу "Ислямска държава", но в действителност бомбардира кюрдите в Северен Ирак", коментира един от протестиращите във френската столица. В самата Турция се надига вълна на недоволство от насочената срещу кюрдите политика. Около 10 хиляди демонстранти се събраха в околностите на площад "Таксим" с искането за оставка на правителството. Протестът е бил планиран като част от поредната антиправителствена демонстрация, но се превърна в проява на солидарност с кюрдите. Протестантите изразиха гнева си от убийството на кюрдски демонстрант по време на бунт в провинция Диарбекир.
Не се осмелявам да прогнозирам изхода на водената от ПКК борба. Ще си позволя все пак да изкажа предположението, че кюрдите трудно ще се откажат от историческата необходимост да имат своя държава. Мисля, че в някаква степен ги познавам.
През 1995 г. заедно с Румен Воденичаров и Димитър Аврамов бях една седмица сред кюрдските партизани.

Видяхме великолепни млади хора,

готови да жертват без колебание живота си в името на своя народ. Заслужава да се отбележи, че сред тях имаше и много млади турци и туркини. Те заедно със своите кюрдски братя се бориха за един по-добър живот на всички. Имаше представители и на други народи (германци), които също бяха водени от общочовешката идея за справедливост във всичко и за всички. В партизанските лагери имахме и дълги разговори със забележителния човек,подло предадения Абдула Йоджалан.
Народите от цял свят са длъжни да окажат подкрепа на кюрдския народ в борбата му за независимост. Това в най-голяма степен се отнася за нашия народ. Та нали тъкмо ние,  българите, най-добре знаем какво е това турско иго? Ако сме  искали свобода за себе си, как можем да не я искаме и за другите?
И така: Световната общественост трябва да включи въпроса за независимостта на кюрдския народ в своя дневен ред! Да се чака повече означава да се търпи геноцидът над този от векове страдащ народ.