Изкуството да бъдеш на границата на истината и измислицата

Жени, облечени като мъже, и мъже, превъплътили се в женски образи - това са двата основни етапа в дългата еволюция на японския театър Кабуки, чиято традиция датира от XVII век. Това изключително въздействащо и зрелищно театрално изкуство възниква през 1603 г. въз основа на религиозния женски танц "Изумо-но-скуни", изпълняван в шинтоистките манастири. За родоначалник се смята монахинята Окуни и нейната трупа, съставена от привлекателни момичета, която показвала песни и сцени с еротично съдържание, което веднага привлякло вниманието на публиката. Възможно е оттук да идва названието на театър Кабуки, тъй като в превод глаголът "кабуку" означава "отклонение", "излизане от нормата". Много скоро обаче този театрализиран танц, наречен "Кабуки на куртизанките", бил забранен, заради опасения за разпространение на безнравственост. Женското Кабуки било заменено от "Кабуки на юношите", което през 1652 г. на свой ред било забранено по същите причини. Оттогава на театрална сцена могат да се изявяват само мъже в зряла възраст, които играят всички роли в спектаклите както на театър Но, така и на театър Кабуки. Изпълнението на образи на знатни дами и гейши е истинско предизвикателство за актьорите на Кабуки, а най-добрите сред тях се отличават със специалната титла "ояма". Тя се присъждала за най-добро женско превъплъщение, като се оценява пресъздаването на грацията, покорството, свенливостта, крехкостта и изяществото.
Още през ХVIII в. Кабуки създава своя собствен стил на изпълнение и достига връхна степен на своето развитие. Трупите Кабуки се групирали в двата големи центъра Едо (Токио) и Осака (Киото), което налага отпечатък на стила на драматургията и сценичното превъплъщение. В Едо се предпочитала самурайската драма, която съдържала много сражения и това съответно формирало стила на игра "арагото" или рязък, груб стил. Търговците в Осака били любители на сантименталните драми, което формирало изящно-романтичния стил "вагото" или тих, мирен стил. Тикамацу Мондзаемон (1653-1724) се смята за най-големия драматург на театър Кабуки. Той е написал 130 пиеси, от които повече от тридесет - за своя кумир, актьора Сакати Тонзюро (1647-1709). Пиесите обикновено пресъздават исторически събития, морални конфликти и любовни дилеми, но дори историческите драми са разгледани и от комична, и от драматична гледна точка. А представленията продължават цял ден - от 6 часа сутринта до 5 часа следобед.
В сградата на театър Кабуки има определени места за всички. За богатите благородни дами и за самураите има кабинки, за по-бедните - места до оркестъра, а местата за най-бедните са зад сцената в т. нар. черешова планина, наречена така защото оттам могат да видят само рисунките на черешовите цветове на декорите. В театъра се влиза през врата, висока едва четири стъпки, наречена "миши вход".
В театър Кабуки съвременният зрител попада в друго историческо измерение. Сцената е квадратна и в дясната й страна е разположена дълга пътека - "хинамичи" или "пътят на цветята", свързваща я със зрителната зала. Когато главният актьор стъпва на "ханимичи" публиката шумно изразява одобрението си и дори хвърля подаръци по пътеката. Актьорите влизат и излизат по тази пътека и там изпълняват своите монолози. Когато извърви около 2/3 от дължината на ханимичи, актьорът започва представянето на своя персонаж и неговото родословие. Отдясно на сцената има повдигната платформа, където седи разказвачът, наречен "таю", и част от музикантите, свирещи на струнния инструмент шамизен. През 1758 г. се появява и въртящата се сцена, а при необходимост част от сцената е можело да бъде повдигната.
Кабуки е театър на актьора, като актьорското майсторство се простира далеч зад пределите на речта. Неговата квинтесенция е в движението, в което актьорът следва живописни принципи, или казано с други думи, позите трябва да напомнят за платно живопис. Движенията в Кабуки са резки, бавни и точно определени, като публиката знае предварително точно какви движения да очаква, а най-главното при пресъздаването на персонажа е умението на актьора да борави с набора от стилизирани движения и пози, наречен "ката". Има стилове за танцуване, индивидуално движение, музика, говор, звук, като всеки един има определено значение. Например най-атрактивното и универсално движение "ката" се нарича "мие" и се използва от актьора в най-емоционалната точка на пиесата за изразяване на страст, гняв, безразсъдство или лудост. За да изпълни този ефект той се завърта два пъти и замръзва в тази драматична поза, докато музикантът от оркестъра бавно удари 3 пъти две дървени блокчета, като през това време може само да прави различни мимики.
Особено значение има и гримът, специфичен за всяко амплоа, като например благородник, мъдрец, воин, злодей, коварен съблазнител или пък благородна девойка, жена, владееща изкуството на меча, куртизанка. Мъжкият грим представлява нанесени по лицето цветни линии, всяка от които има символистичен смисъл: червеният цвят - храброст и доброта, синият - злоба, и т.н. Основата на женския грим е белият цвят на лицата и ръцете, върху който се полагат фини цветни петна.
Сценичното изкуство на Кабуки, както и актьорското майсторство, които са живи и до ден-днешен и се радват на любовта на публиката, се състои в достигането на една-единствена цел, която великият актьор Такамацу формулирал като стремеж да бъдеш "на границата на истината и измислицата".



Основателката на театър Кабуки Изумо но Окуни
в костюм на самурай


Прочутият актьор Ишикава Омезу в ролята на Иако Ипей
в пиеса на един от най-популярните драматурзи в този
жанр Тошусай Шараку


Сцената на съвременния театър Кабуки


Костюми за представление на Кабуки


Сцени от спектакли на театър Кабуки