И образът му засия по банкноти...

Този въпрос си го задават стотици хиляди наши съвременници, провокирани от разминаващите се оценки, които се правят за Стефан Стамболов в течение на десетилетия, в зависимост от властващата политическа конюнктура. Както е добре известно, до преди четвърт век неговото име се нареждаше като водещо сред най-големите тирани и диктатори в следосвобожденската ни история, като се заобикаляше неговата решаваща роля и безспорен принос за икономическото възраждане и модернизация на младата ни държава след Освобождението. И голямата беда е там, че тези
 
две страни на един и същи медал

в момента не само не съжителстват, но и не присъстват едновременно при пресътворяване на неговия образ в съвременната ни обществено-политическа действителност, още повече пък от сервилническото поведение на днешната ни историческа наука.
Повод да се върнем към този значим наш възрожденец, твърд и своенравен наш политик и държавник, е 160-годишнината от неговото рождение, на която проф. Димитър Иванов е посветил най-новата си книга "Лидерът Стамболов". Това издание на бившия шеф от Шесто управление на прословутата ДС и сега вживяващ се в ролята на забележително, бих казал, респектиращо явление в съвременната ни историческа мисъл, напоследък доста нашумя. За него се отвори дума и в поредното издание на предаването "История Bg", посветено на въпросната годишнина, което БНТ излъчи директно от 21 часа на 3 февруари т.г.
Водещият д-р Андрей Захариев беше поканил за събеседници заедно с автора на книгата и професорите Андрей Пантев и Нина Дюлгерова, придружени от често ухажвания напоследък от БНТ бивш архивар и просветен министър доц. Веселин Методиев, който наистина се чувстваше доста комфортно в тази компания от уж водещи и престижни историци. И както се очакваше, най-напред думата беше предоставена на проф. Андрей Пантев, който дълги години шества

из живота на някогашния хъш и апостол

и неслучайно му е посветил цяла своя книга. Прави обаче впечатление, че този довчерашен наш активен политик в изказванията си за Стамболов слага изключително ударение върху съзидателната мисия на Стамболов като един от най-внушителните строители на нова България и оценява високо умението на някогашния министър-председател да лавира тактично с Високата порта и западния свят, за да извлича изгоди за отечеството си. Не остана чужд, разбира се, и на Стамболовата русофобия, довела до гнева на Петербург и до изостряне на отношенията с руския имперски двор. Създава се напрегната обстановка на заинатяване, както се изрази бившият депутат, което не може да има добри последици за страната ни. За това охладняване не по-малка вина има и руската дипломация, която не всякога проявява нужния такт и гледа на княжеството ни едва ли не като на заддунавска руска губерния.
Струва ми се обаче, че във всички изказвания, които почти се солидаризираха с популярния професор, не прозвуча българската признателност за огромните усилия и средства, които хвърля Русия, за да се укрепи като държава и си стъпи на краката новото княжество, появило се току-що на картата на Европа. Не бива в никакъв случай да се забравя неоценимият принос на Русия при изграждането на българската войска, подсигуряването й с добре подготвени военни кадри, завършили руски академии, снабдяването й с оръжие, морски флот и т.н. В този смисъл не намирам за логично,

пътувайки из историята на руско-българските отношения

някои наши историци и политици днес да търсят и излагат на показ грешките на руската дипломация, без да виждат и нашите, за да създават и поддържат недружелюбно отношение към голямата славянска страна, но това е тема за друг разговор.
В разговора, който изобщо нямаше полемичен характер, защото го водеха съмишленици, се чувстваше стремеж да се възвеличава Стефан Стамболов като държавник и политик, получил високо признание от Западна Европа, Австро-Унгария, за сметка на огорченията, причинени на Русия, избавила ни от ужасното петвековно иго. В тази насока не скъпяха суперлативите си за него проф. Димитър Иванов, доц. Веселин Методиев и донякъде проф. Нина Дюлгерова, която единствена го охарактеризира като олицетворение на светлите и тъмните страни на една епоха.
Обект на особен интерес на масата бяха и взаимоотношенията на железния премиер с княз Фердинанд. Учудващо е, че Стамболов е един от инициаторите за довеждането на Кобурга, за да му бъде предложена княжеската корона. И за да го укрепи на престола, както посочи и проф. Пантев, пък и да стабилизира премиерското си кресло, установява наистина жесток тираничен режим, тежка обстановка на нечовешко гонене и преследване на всички опоненти на зверското му управление. Нима може здравият разум да оправдае садистката разправа с участниците в Русенския бунт на офицерите-русофили. Недоумявам до каква низост и падение провалилият се в три български въстания някогашен революционер погубва безпощадно такива забележителни българи като Атанас Узунов, Олимпий Панов, Коста Паница и други десетки светли умове на нацията ни. Ами какво да кажем за убийствената гавра с Петко Каравелов в Черната джамия? А свободомислието на младия Светослав Миларов беше удостоено с публично обесване през 1892 г.

Развилнялата се мракобесническа вихрушка

на големия държавник прогони и застави да търсят спасение в чужбина Иван Вазов, Константин Величков, Михаил Маджаров... Да не говорим за неговите пороци и унизителен морал в личния му живот.
Намирам за смехотворни твърденията на участниците в разговора, че той е правил всичко във вътрешната си и външна политика в името на добруването на отечеството. Как да си обясним например факта, че когато Захари Стоянов напуска Пловдив след Съединението и няма къде да се подслони в София, премиерът го оглежда високомерно и го съветва да се потруди, а той имал в столицата вече четири големи къщи и множество други имоти в центъра на бързо развиващия се столичен град. Всичко това предизвиква и естествената омраза не само на засегнатите опоненти, но и в широките народни среди. Именно това всеобщо негодувание се използва от заклетите му врагове, за да бъде варварски насечен през 1895 г. пред очите на цяла София. И завиряваната в продължение на цели седем години неприязън се излива в унизителна гавра сетне и в невъобразимо хоро върху гроба му.
С неговото погубване си отдъхва и княз Фердинанд, чиято дълга ръка, както споделя и акад. Георги Марков, помага да се освободи от неудобния му вече пръв премиер. Навярно и самият Стамболов е почувствал още приживе своя голям грях, за да заяви, че за много негови грехове народът някога може да му прости, но за това, че е довел тук Кобург и го е тронясал - никога!
Минават десетилетия, но страданията от времето на Стамболовата диктатура не си отиват, отсядат болезнено, сякаш завинаги, в народната памет. И неслучайно проф. Пантев припомни, че

тази омраза не преставаше да битува в обществото

 до 9 септември 1944 г. С този негативен образ Стамболов се засели в учебниците и в цялостния духовен и политически живот на социалистическа България. Тази едностранчива оценка стана част от духовното битие на няколко български поколения. А тя наистина пречеше за обективното изясняване на неговото реално присъствие като сложна и противоречива личност в родната ни история.
За съжаление след настъпването на т.нар. демократични промени у нас нещата се завъртяха диаметрално противоположно. Определени политически кръгове побързаха веднага да се възползват от русофобската политика на Стамболов, абстрахираха се от неговите безспорни престъпни деяния и с хъс заиздигаха в култ личността му едва ли не на велик държавник и политик, наказал някога руската имперска политика и ориентирал твърдо България към Европа. И както виждаме, всичко това е в унисон със стремежа на управляващите към НАТО и Евросъюза, на който за жалост се превърнахме, въпреки непоносимата ни беднотия, в един безпомощен донор. А

наложеният ни нов прочит на историята

игнорира изцяло неговия негативен образ и го представя в бляскави краски на недостижим държавен ръководител. Паралелно с това името му се превъзнася и се представя като национална гордост във филми, на театрални сцени, програми, по страниците на учебниците и т.н. Образът му засия по банкноти, паметници. Издигат монументи в негова чест даже и там, където не им е мястото. Така например в Пловдив, пред сградата на старата община, е издигнат паметник на Стефан Стамболов, а не на Захари Стоянов, който е живял, работил в този град и е главен организатор на Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
За жалост в тази насока се отиде в другата крайност, за което немалка заслуга за това се пада и на една значителна част от съвременните политици и историци, които побързаха да се приспособят сервилнически към новия политически вятър. Доказателство за това е и поредното предаване "История Bg" на БНТ.