Българското дясно като ултралевичарство

Продължение от вчерашния брой

С понятието "дясно" аз назовавам не толкова политическите партии, които се определят като десни, а цялата система от политически и икономически отношения (заедно, разбира се, с реалните участници в политическия живот, т.е. партиите), подчинени или свързани с теорията и практиката на либерализма. В криза големите икономически субекти предпочитат държавата да е слаба и размирна, за да могат по-лесно да я ограбват и да задоволяват апетитите и интересите си; силната държава им пречи чрез строг контрол и правила. Контролът и правилата ги лишават от онова, което могат и искат да спечелят. Дясното е

идеология на агресивния корпоративен капитализъм

който Ленин нарече "империализъм" и го определи като последен стадий на капитализма. То се изразява политически от партиите. Но за партиите не е достатъчно да има обективни икономически условия и социално разделение. Те се нуждаят от маса, която да изповядва тяхната идеология (а без социална основа и идеология няма партии) и да е готова да ги подкрепя в практическата им дейност, т.е. да гласува за тях. Дясното днес у нас не притежава в достатъчна степен такава маса, поради което е политически немощно и неорганизирано - макар да е твърде силно икономически и практически да е овладяло държавата. В това си състояние и проявление обаче то няма как да е единно и да не се раздира от вътрешни противоречия и конкуренции. Като цяло обаче, т.е. като икономико-политическа система, то е изпълнено с изключително агресивни интереси, които не търпят противодействия. Когато някой посегне и се опита да ги ограничи, незабавно заема защитно положение и е готово за нападение.
Дясното, т.е. капиталът, няма отечество и не се идентифицира с народ и нация, ако няма полза от това. Капиталът изобщо не е сантиментален, макар понякога да е склонен (но само за показ) на благотворителност, солидарност и милосърдие. Но от това също извлича полза - най-малката е, за да си създаде друг образ, с който да бъде благосклонно възприеман от широките слоеве. Обаче, каквото и да прави, целта му е постоянно

да държи властта и да я прилага в своя изгода

Властта в буржоазно-капиталистическата държава е винаги една и съща, но периодично сменя лицата и субектите, с които се представя и които я упражняват от негово име. Но властта има свой живот и понякога върши на своя глава неща, които могат да бъдат в ущърб на капитала. Променят се следователно и симпатиите й към отделните икономически субекти. Демокрацията с нейните всеобщи избори е измислена от буржоазията, но тази демокрация не е еднаква за всички и не винаги е благосклонна към цялата буржоазна класа. Когато основата на властта или една значителна част от нея е недоволна от тези, които в момента управляват, се образуват политически турбуленции. Турбуленциите първоначално не се усещат от всички, но постепенно и непременно, ако бъде невъзможно управляващите да бъдат сменени доброволно, преминават във видими. Намират се веднага социални слоеве, върху които тези вълнения предизвикват натиск, обществената ситуация се изостря, напряга се до крайност, избухват улични протести. При неспособност на другите части на властовата основа да противодействат адекватно и навреме и ако и те споделят недоволството й, е възможно да се получи сложна обществена реалност.
Не е вярно, че само народът и обществото раждат в себе си и показват недоволства и винаги са причина за масови протести и призиви за радикални действия. Много по-често скритото им недоволство се използва от други, за да се приложи натиск върху властта, за да я накарат да се подчини изцяло на фактическите й притежатели.

Общественото недоволство става алиби

за техните претенции, на борбата им за власт и на корпоративните им интереси.
Корпоративните интереси, които са ядрото на дясното, почти никога не се афишират открито и не им се придава политически смисъл. Ако кажеш на някой беден, излязъл да протестира, че правителството е лошо, защото ограничава печалбите на фирмите, за да даде на нуждаещите се, или че не е работа на правителството да се грижи за бедните (а това е всъщност идеологията на дясното), едва ли ще го спечелиш за своята кауза. Точно обратното: говориш му с общи приказки, че положението е нетърпимо, че няма "прозрачност" или че е нужен морал в управлението, че е необходима нова конституция, че не се води борба с корупцията. И други подобни. Разгневеният недоволен чува звуците, но не се замисля за това откъде идват те, кой ги произнася, какво съдържат, вярно ли е казаното от тях и какво цели с тях. За него е важното да почувства подкрепа, да бъде окуражен и подтикнат да бъде по-активен. По-лесно му е с абстрактните претенции, обгърнати от морални претенции. А за дясното активността на протестиращия ще дестабилизира обстановката, ще създаде напрежение; напрежението може да ескалира до степента, която е нужна, за да се формират определени условия за смяна на правителството или на цялата власт и се поставят в тях удобните хора. Даде ли се веднъж начална скорост, останалото е по-лесно за постигане.

Целта на капитала е да се запази системата

Властта може да е неспокойна и нестабилна, но системата не бива да се подлага на сериозни сътресения - тя и без това постоянно ги понася по други причини и от други фактори. Ултралевичарството е най-удобната засега форма на подобно "равновесие в сътресенията".
Иван Хаджийски беше посочил, че буржоазията неизменно и неудържимо се стреми към фашизиране. Този й стремеж се ускорява винаги, когато системата е в дълбока криза и не се виждат близки и конкретни възможности за излизане от нея. Фашизирането преминава през различни етапи, всеки от които бележи нов икономически и нравствен упадък, както и отслабване на съпротивителните сили на обществото и бързото му превръщане в лабилна маса и тълпа. Важен етап в този процес е предишното управление на ГЕРБ.

То опростачи обществото

разруши напълно имунната му система, каквато е интелигенцията, превръщайки я в просеща прослойка, раздразваща се, само ако не й дават трохите от трапезата на властта. Просташкото говорене обсеби всички слоеве и институции - особено медиите. Темите на този тип говорене са винаги ниски, от сферата на битовите нужди, арогантни. За морални и нравствени се обявяват разпуснатостта, различната сексуална ориентация, ниските страсти, животът заради забавленията и материалният успех. Така се постига и нов тип цензура в медиите. Те практически са свободни и могат да казват всичко, каквото желаят. Но по същество казват едно и също, тъй като се е утвърдил въпросният просташки стил. Медиите все повече заприличват една на друга с интереса им към ниските теми, към живота на "знаменитости" от рода на манекенки, фотомодели, спортисти. Така лесно се отмества общественият поглед от важното, от реалния бит, и се насочва към лъжебита. Повтарят се едни и същи политически тези. Целта е да се уеднаквят мнението и начинът на мислене и обществото да не се занимава с реалните си проблеми. Затова и трибуна се дава на определен тип хора, които са част от т.нар. "елит". Те говорят и формират общественото мнение. Говоренето им е също толкова просташко и празнословно, каквото е на предишната властническа камарила.
Една от техниките, чрез които се направлява и поощрява процесът на фашизиране, е вторачването на обществото в една-единствена точка и непрестанното говорене за едно и също. Темите са уж важни и значими, непременно от обществения живот, и то такива, които лесно биха могли да произведат бързи общи реакции и еднакви оценки на значителна част от обществото.
За успешното протичане на процеса, за който става дума тук, е необходимо

обществото да бъде и под постоянно напрежение

Разбунването му в открити недоволства и протести е важен етап към целта. Все още е невъзможно да се провокират някакви съзнателно социално-класови и революционни акции. Ниска е степента на класовото осъзнаване "за себе си" и "в себе си". А и целта в случая не е поощряване на класовите антагонизми, а само тласкане към хаотични действия, в които да няма осъзнато желание за реална смяна на системата. Това най-добре се постига с ултралевичарството. Затова и то е подчертано антикомунистическо и русофобско.
Ултралевичарството е привлекателна идеология със своята неопределеност и привиден нравствен максимализъм, с освобождаването на натрупания в обществото гняв срещу социалните несправедливости. Ултралевичарството е отхвърляне на забрани и норми, на всичко, на което може да се припише, че е лицемерие и ограничаване на свободата. То е индивидуалистичен бунт, но с илюзията, че не си сам, че си заедно с други себеподобни, видели се свободни и способни най-сетне да правят, каквото си искат. Психологическата основа на ултралевичарството е чувството за свободна воля и неподчинение на авторитетите. Това чувство лесно се възпламенява, но трудно се контролира и управлява, когато бъде оставено да отиде далеч. От друга страна обаче, то е лабилно, и при по-твърд отпор и спокойно отношение се разсейва и утихва.

Ултралевите бързо се уморяват!

Сега виждаме защо, при идейната си безпомощност и немощ, дясното използва ултралевичарството. Неговата вълна изглежда огромна и върху нея могат да се наслагват и други идеи и ценности - дори само, за да бъдат съобщени и внушени като контрапункт на това, срещу което ултралевичарството уж недоволства и протестира. Т.е. като алтернатива на статуквото. Виждаме как това постоянно са натяква по медиите!
Ултралевичарските изблици бързо преминават, но оставят след себе си сериозни поражения - изтощават социалния организъм, дезорганизират го и му отнемат съпротивителните сили.
Обществото обаче не може дълго да съществува дезорганизирано и безволево. То изконно носи в себе си съзидателни пориви, желание и способности за съграждане. Именно поради това не е трудно да бъде обсебено от "креативната" идеология на фашизма, с която да се въоръжи за собственото си преустройство и за да тръгне по нов съзидателен път. Към уж висока цел. Фашизмът е ефикасно лекарство срещу разрухата и най-добрият начин капиталът да овладее напълно държавата и властта и да ги постави в своя угода. В началото той изглежда конструктивен и спасителен, но бързо изоставя риториката си и преминава към действия.
Ето защо трябва да гледаме на сегашните ултралевичарски изяви на дясното като на преход към нерадостно бъдеще. Ултралевичарството е най-краткият път към фашизма и терора. Затова е опасно и вредно.